На края

Вече сме на края и от две седмици очакваме появяването на Велик всеки момент. Той обаче явно си има свои планове за това кога да дойде.

Последните дни на бременността са от най-тежките, поне за мен.
Тапата изпадна още преди две седмици и от миналата неделя когато даже ходихме до болницата защото се притеснихме от едно кръвотечение което не очаквахме. Оказа се, че е било нормално да се кърви по малко при започване на разкритие...

Казаха да ходим в болницата само ако има контракции на всеки 5 минути или изтекат водите, останалото, като леки и непостоянни контракции (каквито имам аз) не са симптом за раждане. Така, че още чакаме.

От друга страна ми казаха, че по логика, след изпадането на тапата, следва скоро раждането, но ето, две седмици вече след като изпадна и аз съм с разкритие а детето още не идва. Просто не може да се съди по това как е било при други, защото явно всяко раждане си е индивидуално.

Най-ми липства плуването, вече не мога да го правя заради липсата на тапа която да защитава бебето от инфекции, така че останах и без това дребно удоволствие. Във водата беше единственото място където се движех спокойно и се чувствах лека и на воля.

Нищо, вече няма просто на къде да се удължава всичко това. Предвидената дата за раждането беше 24-ти и ето , че почти дойде :) Остава малко и добре или зле ще издържа.

С другата майка на Велик се разбираме повече от чудесно. Помага ми много и се грижи всячески за мен и детето. Вярно, че ситуацията в която се намираме сега не е идеалната , но сме решени да се разбираме и да си помагаме винаги за доброто на детето ни заради самите нас, които винаги си бяхме много близки и продължаваме да сме такива.

Ако не можахме да сме пример за идеално семейство, то ще направим всичко възможно да сме пример за идеално отношение след раздяла.

Дефакто раздялата , физическата, няма да е скоро но дори когато дойде ще правим всичко възможно да продължаваме така. Спокойна и щастлива съм, и защото ние нямаме типичните проблеми на разделените двойки които не могат да се гледат и само бълват змий и гущери един към друг. Ние напротив, ходим хванати за ръце, прегръщаме се и спим в едно легло, мислим една за друга и как да си помогнем взаимно в живота...

Общо взето хората са в шок защото не са свикнали да виждат такива разделени двойки. Но за нас е единствения възможен вариант, не сме се намразили, нито сме спрели да се обичаме, просто минаваме на друг етап в нашите отношения и даже съм доволна от развитието, мисля, че е добро за двете ни.

Ако не ставаше дума за раздяла чак бих казала „дай боже всекиму”, безспорно е по-добре да не се разделя човек ,но ако все пак се наложи нека е по този начин!

Та така, надявам се много скоро да мога да се похваля със синчето ни :)

9-ти месец

Вече сме в 38-ма седмица и корема както можете да видите става неудържим :)
Последните дни и седмици са тежко от гледна точка на теглото, болките в глезените и гърба...тежест и всеобщо неразположение са нещо нормално. Установих и че не мога да говоря дълго време без да се задъхам, да не говорим за друго действие, уморявам се веднага. Нищо, сега е ред за почивка и пазене.

Беатриз се държи много добре с мене, да не кажа идеално. Прави масажи на краката сутрин и вечер, слага крем на корема и ми сервира и от сервира, кара ме на плуване всеки ден, донася ми всичко което ми се прииска и т.н. и т.н....

Любовницата я държи на разстояние и се съобразява с мен, казано честно не мога да се оплача от отношението и, ако продължаваме така съвместното съжителство няма да е трудно.

От около две седмици имам по малко контракции, леки и непостоянни, но достатъчно като да си дам сметка, че това е контракция. Днес изхвърлих тапата на матката, и говорих с акушерката, успокои ме, че това е нещо нормално и не е признак на раждане, просто трябва да съм нащрек и да внимавам за честотата на контракциите. Препоръча и да почивам активно и да спя следобеден сън, нещо което и без да ми каже правя отдавна :))

Резултатите от изследванията ми са дори, нямам никакви инфекции и никакви бактерии които могат да се предадат с раждането, нито никакви други неща. Кръвните проби са добре, с малко завишена глюкоза и малко анемия , но като цяло добре и без проблем.

Беатриз се шашна сериозно от изхвърлянето на тапата и цял ден ми звъни през 5 минути да види дали съм добре и как върви всичко. Днес май за пръв път си даде сметка, че бебето е нещо което идва ВЕЧЕ. По някога си мисля, че тя е като малко дете...Аз си мислех, че съм с 40 годишна сериозна жена а се оказа, че имам 15 годишно пубертетче....

Още един урок от живота- Възрастта не гарантира зрялост!

Аз иначе съм готова за раждането физически и психически. Силна съм духом и все по-изпълнена с оптимизъм! От доста време насам не страдам и не се ядосвам за нищо и само наблюдавам събитията без да допускам да ме афектира нищо.

Много скоро бебето ще е с нас и...нямам търпение :)))))

Разсъждения

Сега когато всичко се обърна с краката нагоре, не остава друго освен да седнем и да обмислим стратегии за бъдещето и настоящето...

Говорихме много и стигнахме до заключението, че не можем нито искаме да се разделим сега, нито дори скоро, което ни поставя в ситуацията да продължаваме да живеем заедно още доста. Не само по финансови причини, а и заради удобството на това да сме заедно в отглеждането на детето поне докато премине първите няколко месеца и е стабилизира. Ако живеем всяка на отделно място ще е по-трудно да сме и двете с бебето а поне докато го кърмя трябва задължително да е с мен през цялото време, следователно просто нямаме избор.

За целта трябва да се разбираме както до сега и казано честно това няма да е трудно, винаги сме се разбирали идеално, сега въпреки всичко не е различно.

Може би именно това идеално разбирателство би трябвало да ми беше подсказало още преди време, че връзката ни колкото и идеална да изглежда е по-скоро на друго ниво...

Да, като сестри сме, като души близнаци, разбираме се с половин поглед, поглеждам я и и чета мислите и тя моите, знаем си...не кътните зъби а и мъдреците сигурно, обичаме се много и много дълбоко, дори сега, след всички тези събития, не сме престанали да се обичаме, и тя ми го казва, и аз, а и го виждам и го усещам...

Друг е въпроса, че също е истина, че физическото привличане между нас отдавна го няма- Lesbian bed death...Това също трябва да го призная. Колкото повече мисля, толкова повече стигам до заключението, че това което се случва е за добро. Истината е, че ние никога нямаше да съберем сили да се разделим и да си търсим щастието някъде с други хора, именно защото това разбирателство между нас ни задържаше, въпреки липсите които е имало винаги нашето семейство...

Освен това има и друго нещо, вярно, че страдах доста тези дни и се измъчвах от ревност и страхове за бъдещето, от разочарование и болка от наранената гордост...Казват , че момента беше неподходящ, че Беатриз трябваше да се въздържа докато родя...Да, но може да е точно обратното. Давам си сметка, че ако сега не бях бременна и нямах това съкровище вътре в мен и съзнанието , че заради него трябва да се държа, със сигурност бих рухнала и бих го изживяла много по-тежко.

Сега се държа а и казано честно съм много по-спокойна от колкото при която и да е раздяла която съм изживявала. Имала съм къде къде по-болезнени раздели с хора с които не съм имала и една хилядна от това което имаме с Беатриз....Изглежда нелогично но е факт. Не страдам и дори имам способността да гледам трезво на нещата и дори, ДОРИ имам способността да се зарадвам за Беатриз...

Невероятно но факт!

Сега, трябва да призная, че преминах през доста етапи. Имах момент когато исках да им се случат и на двете куп нещастия, когато и казвах, че ще платят скъпо това което ми направиха...После се замислих как бих се почувствала ако наистина им се случи нещо наистина гадно и си дадох сметка, че изобщо не искам това. За Беатриз в никакъв случай, но дори за любовницата и. Не искам да им се случва нищо лошо и на Беатриз специално и желая само добро!

Тя е която беше до мен толкова години поддържайки ме във всичко и помагайки ми, подкрепяйки ме и обичайки ме. Тя ми беше верен партньор до сега и макар за напред да не сме вече това което бяхме, ще продължаваме да бъдем партньори в отглеждането на детето ни и не само.

Не само, че тепърва трябва да живеем заедно още доста време, а и след това, Беатриз винаги ще бъде Беатриз за мен и за детето ни другата му майка....
Ако тя е щастлива с друга жена аз няма да съм тая която да и разваля щастието, не искам просто...

Освен това за мен самата може да е по-добре така също. Ако остана с една жена насила, една жена която не ме обича вече като жена а само като приятел. Ако остана насила и я задушавам със заплахи и изнудване, скоро ще дойде деня когато не само, че няма да остане приятелство между нас а и ще се намразим истински и дълбоко, както става с много двойки които познавам...

Не! Аз ще я оставя да живее и също ще гледам напред към бъдещето, където кой знае, един ден може също да срещна много по-съвместима с мен жена и да създадем наистина здраво семейство базирано на повече неща от които имахме с Беатриз...

Макар, че тя повдигна много летвата...

За сега само мисля и ще мисля за детето ми и за настоящето. На Беатриз и желая късмет, макар, че най-вероятно няма да е с тази жена заради която ме нарани толкова, сигурна съм в това. Първо защото усещам как нещата между тях започват да охладняват и второ защото човек способен на това което направи тази не е препоръчително да ти е партньор в живота. А сигурно и другата си е помислила същото за Беатриз. Поне аз бих се замислила какво да очаквам от някой който си оставя бременна жена и тръгва, както и обратното...
Та тяхната история я усещам как скоро ще приключи и по-добре!

Не, че очаквам Беатриз да се върне при мен! Веднъж отворена бутилката на духа няма смисъл повече, просто искам нещо по-добро за нея базирано не на такава негативна енергия която са набрали те до сега.

Съжителството ни до сега не се е променило, живеем много добре една с друга, направихме някой уговорки като да се уважаваме една друга и любовницата и да не се обажда в къщи, нито да чатят от вкъщи или поне когато аз съм тук. Вече го прави само и единствено от работата и, и когато ме няма. Аз също няма да чатя когато Беатриз е в къщи и няма да си сипваме сол в раните...Поне докато живеем заедно ще се съобразяваме една с друга.



Проблема е друг сега, всички роднини, приятели...Малко по малко започнахме да казваме на хората това което ни се е случило...Много е неприятно да трябва да се обяснява сто пъти на всеки поотделно за ситуацията...Другото неприятно е, че всичките ни приятели са общи и хората се чувстват неудобно виждайки се с една от нас, защото мислят, че другата може да помисли, че се говори за нея...Има такива моменти и е много неприятно.

Колкото до любовницата, тя живее в друг град и до сега са се виждали два уикенда с жена ми, останалото е чат и смс-и...Не е някакво постоянно присъствие в живота ни но е фактор...За мен е голямо облекчение факта, че не се налага да я виждам или да я познавам...ако живееше близо щеше да е много по-непоносимо, може би дори нямаше да е възможно да продължим да живеем заедно...

Сега, единственото с което ще трябва да свикна е, че Беатриз ще изчезва от време на време за един-два дена, и че ще знам къде отива...Останалото ще бъде съвместно съжителство и заедно отглеждане на детето ни. До сега също сме така, дори се прегръщаме и още спим в едно и също легло, нещо което няма да се промени и за напред. Истината е, че за сега няма никаква друга промяна в отношенията ни, с изключение на това, че знаем на къде отиват нещата.

Има неща от които ме боли, но трябва да призная, че Беатриз не ме изоставя, нито мен нито детето ни. Поема си отговорностите и се грижи за мен въпреки всичко.
Сега е на екскурзия с баща си но ми се обажда всеки ден няколко пъти и ми казва непрекъснато какво ми е купила, и на бебето, пита как сме... Когато се върне ще си вземе няколко дни за да е до мен в първите дни след раждането и по време на раждането също...

Много приятели ми казват непрекъснато, че може да се върне, че всичко ще се промени с идването на детето. Че се случва в много семейства...Истината е, че не само, че не вярвам да се върне а и не искам вече! Аз самата вече осъзнавам, че не искам да мисля за събиране с Беатриз а само за приятелство с нея.
Не бих могла да и вярвам никога вече като до сега, не бих могла да допусна да ме докосва и силно се съмнявам някога да се променя толкова, че да пея друга песен.


Скоро бях на среща с Акушерката която ми води бременността и говорихме и с нея за това което се случва. Исках да знам дали ако аз страдам, се отразява на бебето. Успокои ме, че то си е много добре там и не разбира нищо от случващото се.

Каза ми също, че това се случва с много, страшно много двойки по време на бременността. Това а и по-страшни неща. Много хора се отказват от отговорност и не искат бебето, други дори малтретират психически бременната...
Предимно хетеросексуални двойки и тя беше изумена да разбере, че жените също можем да правиме такива неща...

Ами да... жените можем да сме също толкова лоши като мъжете а понякога дори повече! Това ми срива до основи теориите, че жените сме друго нещо...Явно просто става дума за хора и ситуации. Дали са се подходящите фактори като да се извърши действието и пола тука няма никакво значение...

Общо взето ние се разделяме, но не е травмираща раздяла с крясъци и обиди, с „не искам да те виждам в живота” и подобни...Разделяме се емоционално но не и физически, за сега, и то се разделяме знаейки, че винаги ще сме една до друга подкрепяйки се и помагайки си, отглеждайки заедно детето си и уважавайки се една друга и дори уважавайки евентуалните ни бъдещи партньорки които ще се появят един ден...С изключение на тази която сега има Беатриз, би било прекалено да иска това от мен...


Та на фона на всичко това, искам да кажа, че като цяло съм много добре предвид обстоятелствата. Вървя усмихната по улиците и съм много спокойна, много по-спокойна от колкото се предполага. Имам подкрепата на много приятели, роднините ми са до мен както винаги, Беатриз е до мен също въпреки всичко, имам най-важното бебето ми....Аз съм един щастлив човек който започва нов етап в живота си :)))
Лошото е само , че новите етапи почти винаги се започват с малко тъга по старите такива...



И ще трябва да променя облика на този блог , след като вече не може да бъде това което беше когато го започнах...

Тихата вода...

В живота ми настъпи неочакван обрат…

Много ми е тежко да напиша това което ще последва, но… нещата които не могат да бъдат променени или избегнати е добре да се научим да ги приемаме...


Преди време писах за кризата която изживяваме с жена ми , а преди това и за това, че тя започна да флиртува със стари познати…


Е, наскоро разбрах, че един от тези флиртове са се превърнали в нещо повече…


Не искам да говоря за вина и нетолерантност, макар, че точно това чувствам… Чувствам се предадена и изоставена в най-тежкия момент…


Добре, едва ли има момент в който е добре да откриеш, че жена ти има паралелна връзка, но при всеки случай бременността е време когато очакваш и се нуждаеш най-много от подкрепа и обич…


Тези дни говорихме доста по темата и тя призна за тази “връзка”…Призна, че от три месеца говорят и се срещат, че чакала “подходящ момент” да ми го каже, но е факт, че е влюбена и т.н. и т.н, и т.н.….


Призна, че страстта между нас от нейна страна отдавна е минало, че дори детето е било последен и отчаян опит да спасим връзката ни…


Ако се вгледам много дълбоко в себе си, трябва да призная, че в мен също отдавна няма следа от страст към нея, но аз вярвах, искрено вярвах(!!!), че имаме други неща, много по-важни неща...


Ще продължим да живеем заедно докато можем да си позволим да се разделим, и докато детето ни се стабилизира... но от тук нататък ще бъдем… само две партньорки в отглеждането на детето ни и “приятелки”…


Казано честно изживявам един от най-тежките моменти в живота ми…


Но от друга страна не мога да не призная, че може би в друго време бих рухнала много повече от такова развитие, докато сега самата мисъл за бебето ми ме изпълва с желание за живот и оптимизъм… Само с едно ритниче той успява да ме накара да се усмихвам и да гледам ведро напред…


Повечето хора които ни познават не могат да повярват… Никой не може да повярва всъщност...нито дори аз... Никой, никога не е очаквал това от Беатриз… Изглеждаше, че ме обича повече от живота си, изглеждаше така сериозна и стабилна, и толкова... правеше за мен ТОЛКОВА неща… шoка е невероятен!!!


Тихата вода най-много носи!!!

34 седмици :)))

Продължаваме да напредваме, вече остава малко, приблизително месец и половина.

Да носиш такъв голям корем си е сериозна работа! Спи се все по-трудно, движенията стават все по тромави и на моменти болезнени, самото съществуване се превръща в предизвикателство...

От около две седмици насам ми става лошо всяка сутрин. Тъкмо мислех, че това е преминало, че с първите месеци си отиде и неразположението...ами не, върна се. Дори ми дадоха хапчета за да съм по-добре. До сега не пиех нищо ненужно защото не исках да тровя Велик с разни химии, но сега вече нямам сили и започнах да пия хапчетата. Още повече, че трябваше да шофирам всеки ден. Трябваше да съм в състояние.

Имам огромен късмет с времето! От повече от три седмици, времето тук е хладно и ветровито, понякога вали по малко. Не е студено, все пак е лято, но поне няма от онези жеги които ме убиваха преди. Дано издържи така още известно време!

Приключихме и курса за подготовка за раждането и вече съм си приготвила багажа за в болницата. Казаха да го приготвим от седмия месец нататък за да сме готови във всеки момент, ако се наложи да се тича или да се изпрати някой да ми донася неща от вкъщи да е готово.

Багажа за болницата се състои от : Халат, от 2 до 4 нощници или пижами по желание (за смяна, кърви се много и следователно се сменят често), чехли , еднократни бикини, сутиени за кърмене, тампони за спиране на кърмата, джапанки, несесер с нужните за личната хигиена неща и това е. Казаха, че в болницата дават специално превръзки и памперси за децата така, че това не трябва да се носи.

За интимната хигиена след раждането ме съветваха да ползвам сапун от този на килограм, като домашния сапун които всички сме виждали у нас, особено по селата. Казват, че за раните след раждането е най-доброто средство за по-лесно зарастване и т.н. Друг трик който предложи моята акушерка е да се мажат зърната на гърдите ако са напукани при кърменето или наранени, с крем за ръце. Казва, че за тази кожа , кремовете за ръце са по-добри от всички специални кремове които ще открием в аптеките...Аз лично ще пробвам, защото тази жена е много мъдра и ми вдъхва голямо доверие.

Друго важно нещо което научих в курса за подготовка за раждането е типове дишане за самото раждане. Казват, че само чрез контрол на дишането може да се премахне до 40% от болката при раждането. Принципно системата е да се диша дълбоко когато няма контракции или идват, но докато трае контракцията да се диша повърхностно, т.е без да се пълнят дробовете и да се издува диафрагмата. Защото контракцията свива матката и притиска диафрагмата предизвиквайки огромна болка като се допрат. Целта е докато матката е свита диафрагмата да не се допира до нея и така да се избегне болката. За това се вдишва дълбоко преди да дойде контракцията и учестено и повърхностно докато трае. Ако контракцията е дълга може да се сменя вдишване нос и издишване уста и обратно или само нос и после само уста...

Жените които крещят от болка докато им идва контракция, си предизвикват сами още повече болка защото издуват диафрагмата изпълвайки я с въздух и я допират до матката която в този момент е като камък. Така, че не крещете! Концентрирайте се да посрещате и изпращате контракциите с подходящо дишане.

За детето ще трябват после дрехи за изписване и нищо друго. Докато сме в болницата ще го обличат с техни дрехи. За изписването на малкия мислех да му сложа едно костюмче което му е пратила леля му Стефи , но се оказа, че е големичко за новородено, така, че ще почака да порасте малко за да му го обличаме.

Направихме вече голям пазар за него, купили сме му всички нужно а и получихме много подаръци. Доста се заричахме да не купуваме като луди, но истината е, че вече имаме толкова неща, че вече се замисляме къде да складираме всичко това...

Друго нещо което се заричахме беше да не купуваме само сини дрехи, и пак не можахме да го изпълним...От една страна е много трудно да се намерят дрехи унисекс, навсякъде където и да отидеш дрехите са разделени на сектори за момченца и момиченца. От друга на мен лично не ми харесват цветове като жълто, оранжево, искрящи тонове, цикламено, шарений...
Харесвам кафяво, зелено, синьо, бежово, сиво, бледо розово...Дрехите и нещицата на Велик са също в тези тонове, както и моите собствени дрехи, просто това ми хваща окото....

Но като оставим всичко това настрана, признавам, че дори в мен съществува онова...Онова с което толкова се ядосвам, дето прави родителите да слагат сини дрехи на момченца и розови на момиченцата, имам го наблъскано в подсъзнанието...

Не, че на Велик няма да му обличам от всичко, но поне за сега признавам, че като преглеждам покупките няма как да не призная факта, че повечето неща са сини...и то тези които съм купувала аз...


Реших да си сменя гражданството! Беше ми много тежко да взема това решение, но след страха който пребрах покрай гражданството на детето ми, си дадох сметка, че българското гражданство е нещо с което е по-добре да се разделя.

Не исках да го сменям и мислех, че не ми е нужно, освен това от романтични причини, за да може да съм си българка, детето ми да да е българче ако един ден предпочете... Но наистина ако някога искаме да си върнем гражданството можем да го постигнем лесно след като имаме български произход, както аз така и детето. Той си е испанец вече де, заради майка му Беатриз.

Предадох документите, молба за среща, свидетелство за съдимост и за раждане и сега се подготвям за прословутата среща, на която трябва да отида с жена ми и с двама свидетели не-роднини, както и още един куп документи.


Освен това днес приключих с шофьорските курсове, днес взех изпита :))))) Общо взето си изкарах цялата бременност в учебните коли, няма да ме учуди ако Велик реши да става пилот или поне професионален шофьор...

Изповед на една майка със сърцето

Hester Prynne e автор на един от любимите ми блогове La Letra Escarlata (http://la-letra-escarlata.blogspot.com/). Определението което е дала за себе си с няколко думи е : Жена. Лесбийка. Феминистка. Активистка.Червена. Писателка. Домакиня. Любител на книгите.Готвачка. Отрекла се от църквата. Преводачка. Приятелка. Дъщеря. Сестра. Любяща съпруга. Майка.
За повечето хора които я четат е още много неща : утеха, вдъхновение, пример...Темите които засяга и начина и на писане достигат до дъното на душата, галят и успокояват, показват ни, че нашите емоции не са толкова странни...Естер и жена и очакват своята първа дъщеричка, по случайност разликата на децата ни, до сега, е три дни :)
Ако аз разказвам тук гледната точка на биологичната майка, тя разказва другата гледна точка, на майката със сърцето. Последния пост който публикува в блога си е именно с тази тематика. Толкова дълбоко и искрено описание на чувствата, вълненията , страховете които изпитва една такава майка...този и пост развълнува много хора, веднага получи няколко отговора от няколко други блога на майки лесбийки. Аз също се развълнувах доста и я помолих да ми позволи да го преведа за да може така да достигне и до момичетата в България, защото съм убедена, че разказът и ще помогне на много майки със сърцето да си изяснят емоциите а и на техните партньорки да разберат как се чувства половинката им, има неща които колкото и да опитваме не можем да почувстваме, добре е да ни разкажат и своята гледна точка.


Изповед на една майка със сърцето

„ И така започнахме нашето пътуване по красивият, макар, че често пъти сложен път на двойното майчинство. За да продължим с метафората, скоро разбрахме, че тази земя беше нашият дом. Въпреки, че също беше дома на много други жени, беше нещо практически недокументирано. Къде бяха нашите примери? Къде бяха техните истории и поуките? Като биологична майка имах на мое разположение куп майки желаещи да ме посъветват, да ми разкажат за техните раждания да ме поучат за кърменето, имах моята гинеколожка и моята собствена майка, всички те с готовност да ми дават куп съвети, подкрепа и да ми разкажат истории подобни на моята за навлизането си в майчинството. Но къде беше подкрепата за моята жена? Къде бяха разказите на други жени които като Фаит, бяха решили да отложат или да се откажат да раждат за да могат да помагат на жените си за да могат те да го направят? Къде бяха разказите за ежедневието отглеждайки едно дете което е родила друга жена но което е също твое, но по един друг начин? Фаит се нуждаеше от всички тези неща. Аз се нуждаех от тези неща. И един ден нашата собствена дъщеря щеше да се нуждае от тези неща.” (превод от Harlyn Aizley в Confessions of the Other Mother).

Една майка със сърцето е една не биологична майка. Изразът се създава с цел да се избегне отричането в названието ни като майки, подобно на друг израз използван преди време за название на осиновени деца, които се наричаха деца от сърце. По този начин и също като когато някой осиновява, думата „сърце” показва едно много силно желание което дава на тези майки, също така и на осиновените деца, същата символична стойност като на биологичните.

Казвайки това става ясно, че никоя от двете майки не е по-истинска от другата, и в такъв случай въпроса с който се сблъскват много често двойките от две жени с деца „Коя е истинската майка?” отпада окончателно и заедно нея всеки тип обяснения и въпроси които не са на място и които никой не задава никога на никоя хетеросексуална двойка.

Лесбийските семейства предизвикват консепта за семейство който е въведен от системата като базира колоните си върху любовта и не върху биологията. Разбира се не са единствените които го правят- опърничави хетеросексуални и всеки вид гей семейства могат да следват и действително следват тази тенденция, но аз тук пиша за нас и не за друг тип фамилии.

След това въведение искам да ви призная (за това сложих това заглавие), че може би този е един от най-трудните постове които съм писала, които ми излизат от душата и които ми е много трудно да пиша защото личното, дълбоко душевното се сливат с политиката, и след като това е разказ за сърца и от сърце, думите ми идват от вътре, и чувствата на тази която пише и на много от хората които ще го четат могат да бъдат засегнати в един момент...


Тя е която е бременна, и за това нейните изживявания от последните две години през които сме в процеса, ще съвпаднат отчасти с моите, но в много други не. Много от изживяванията на бременните жени са отразени в много книги и курсовете за подготовка за раждането също помагат много. Други от изживяванията като на бременна лесбийка, или на жена подложена на сложен процес на изкуствено осеменяване, без да има репродуктивни проблеми а само заради факта, че с нуждае от сперма-те не се появяват в никоя книга , поне тук в Испания, като например факта, че си бременна те прави да изглеждаш хетеросексуална пред всички и трябва непрекъснато да излизаш от гардероба с доктори, продавачки в супермаркета и толкова много други случаи...Моята вещица има много неща за разказване върху нейния опит във всичко това, но тя ги казва по свой начин и аз по мой, поне тук, в моя блог.

За щастие всичкото това време в което опитвахме да имаме дете и последвалата бременност само постигнаха да ни сближат още повече. От моя страна любовта която чувствам към нея е много по-силна ако има на къде. Възхищавам и се, уважавам я и не минава един ден само без да се очаровам от силата и, нежността и към мен и към това бебе, което расте вътре в нея. Доброто настроение дори в моменти в които е била реално много зле и безкрайното и търпение към всички тези случки и хора които мен ме побъркваха и изпълваха с негативизъм. ОБИЧАМ ТЕ ВЕЩИЦЕ!

Но след като тази част от мен, като колко безметежно влюбена съм вече я познавате от този блог, който понякога е доста сълзлив, преминавам към темата която исках да разгледам днес: Самотата на майките със сърцето!

Може да генерализирам много и да има хора които не изпитват тези неща които ще разкажа сега, за това ще се радвам да участвате с коментари и да разкажете собствените си изживявания. Вярвам, че да го вербализираме е един много важен момент в този свят който всячески се опитва да ни направи невидими.


Глава 1: ИСКАМЕ ДА СМЕ МАЙКИ

Искаме да сме майки и за това започваме да се информираме. Нашата братовчедка Мамен ни представя едно момиче което от известно време опитва да бъде самотна майка по собствен избор, и която посещава една клиника която ни препоръчва и ние също поискахме среща. Предварително сме решили, че първата която ще забременее ще бъде моята вещица, защото тя работи навън а аз в къщи, и когато и дадат болнични по майчинство ще можем да сме двете в къщи и да се грижим заедно за детето. След като искаме да имаме повече от едно дете, следващата която ще забременее ще съм аз, така, че ако всичко излезе добре, след време че разказвам в La Letra Escarlata и другата страна на монетата.

Имайки предвид, че в този момент не сме женени, аз съм оная която седи там докато говорят на моята вещица и я карат да подписва разни документи.

Тогава започват да ни навлизат страховете, че аз не съм никой, когато се роди детето аз законно няма да съм нищо за него ,че ако нещо се случи с годеницата ми аз няма да мога да направя нищо....

За това решаваме да се оженим. Съжалявам, че звучи толкова не-романтично , след това сватбата беше толкова емоционална, че се радвахме много, че решихме да се оженим, но в първия момент решихме да го направим по тези причини.

Струва ми се много обидно, че една хетеросексуална двойка, не се нуждае да е сключила брак за да могат да запишат детето си на името на двамата и без никакви изследвания и доказателства за бащинството на мъжа, докато ние трябва да носим в гражданското доказателство за това, че сме женени и че бебето е било направено с изкуствено осеменяване(защото тук в Испания трябва задължително да е изкуствено осеменяване ако не забрави детето да е на двете дори да са женени), и след това много ясно, зависи дали служителя в гражданското е информиран и не те побърква излишно в дните в които се предполага, че трябва да са най-щастливите в живота ти, защото ти се е родило бебе, а да се наложи да се караш с хората


Процеса по лечението и изкуственото оплождане са много тежки за човека който се подлага на тях: хормони, да си отваряш краката пред някой всяка седмица, лечението на нещо толкова малко медицинско като да се направи едно бебе...и да не казвам, че всеки опит се изживява като една бременност, защото трябва да се пазиш като когато си бременна, и всеки негативен резултат се изживява почти като ако беше аборт. С две думи моята бедна вещица е като да била две години бременна.


И аз, нейната жена? Нервни очаквания и споделени разочарования с нея след всеки негативен резултат и лично аз- много страхове скътани вътре в мен. Страх , че никога няма да го постигнем, страх, че ще ни свършат парите, страх, че на нея ще и писне и ще се откаже, страх да не я боли, че ще и причинят болка или, че толкова хормони ще и се отразят на здравето, криех тези страхове за да не усети тя и да съм в позиция да я насърчавам. Също фрустрацията , че не мога да и дам аз тази сперма, това няма нищо общо с това да искам да съм мъж, а разочарованието, че трябва да зависим от един бизнес като този на изкуственото осеменяване. И разбира се въпросите...въпросите на хората които казват „баща” вместо „донор”, които питат за толкова интимни неща , че не знаеш как да отговориш и как да го асимилираш, и не, че го правят с лоши чувства, просто не могат да се поставят на твое място...

И също надежда, разбира се, аз тука само разказвам негативното, но през цялото време имаше една специална магия, перспективата за това абстрактно същество за което мечтаем и решението да го обичаме заедно. Тези безсънни нощи в които си говорим до сутринта за бъдещето, това нетърпение което ни караше да си стискаме силно ръцете.



Глава 2: НЕВИДИМАТА ЖЕНА

Друг път писах за тежкия опит който представляваше за мен процеса на осеменяването ин витро на жена ми. Тогава не знаех, че това е само малък аванс от това което ме чака като майка със сърцето. Колко наивни бяхме! Мислехме, че след като се оженим щяхме да приключим с дискриминацията, че нямаше защо да се притесняваме повече за това, че за напред всички щяха да се обръщат към мен като към мъжа ако бяхме хетеросексуална двойка,

И скам да кажа, че въпреки, че сега ще говоря негативни неща за доста лекари по този път също срещнахме много добри професионалисти, които се отнесоха много мило с нас и винаги ще си спомняме за тях. Дори трябва да кажа, че много от тези които не се отнесоха достатъчно почтително с нас, просто са го правели защото не знаят как да се държат в такава ситуация и не са имали толкова лоши намерения колкото изглеждаше. Възхищавам се на лекарите, сестрите, те са хора които прекарват много часове от живота си помагайки на хората.

Но честно, както ви казвах... майко мила, сега мисля за всичко това с някакво усещане подобно на нежност като към невинността на децата...Колко наивни бяхме!

В нито една консултация, въпреки, че се представях за съпругата на бременната, изглеждаше , че го разбират. Не ме поглеждаха, всичко обясняваха на моята вещица, всичко я питаха нея, включително имахме случай да и говорят за „твоя мъж” бъдейки аз там...Не ми казаха нищо, нито добро нито лошо, просто не ме виждаха. Абе, бях невидима, толкова невидима, че си мислех , че ако започна да крещя там и да си размахвам сутиена, пак нямаше да ми обърнат грам внимание. Всичко това до днес, когато моята вещица е бременна в седми месец.


Януари разбрахме, че най-накрая го бяхме постигнали. Имаше хора които и честитиха само на нея. Други ни честитиха на двете. И след това въпросите като „Как си?” са почти винаги насочени към нея. Не ме разбирайте погрешно, тя носи най-тежката част : гадене, световъртежи, един огромен корем който трябва да носи в тези тежки дни на лятото...Но аз също се нуждая от мили думи, да ме попитат как съм, как се чувствам, как изживявам всичко това...

Ролята на двойката не една бременна жена, била тя мъж или жена, трябва да е да се грижи за всичките движения, местения и носене на багажи за да може тя да бъде здрава и бебето да бъде здраво също. Например, задачата около готвенето е много важна, защото е форма да се грижиш както за нея така и за бебето. Също да чистиш къщата, да и правиш масажи...Аз правех всичко това очарована защото така се чувствах участница в бременността и не само един наблюдател.


Имайки предвид, че аз също съм една жена, хормоните които атакуваха жена ми, засегнаха също и моите тяло и душа. Но аз съм до някъде гледачката, емоционалната опора в двойката и много често трябваше да игнорирам собствените ми чувства и страхове, за да мога да мога да и помогна на нея и да нося нейните такива, защото всичко което се случваше с нея, се случваше също на бебето ни. И защото достатъчно имаше да страда тя, горката ми вещица...

И така докато дойде момента в който ако някой ми кажеше една добра дума и избухвах в плач, защото не си давах сметка колко много се нуждаех аз от една мила дума, от това да бъда призната...Защото изведнъж си давам сметка, че си бях изградила една броня на смела съпруга и не знаех да поискам опора от моите близки и те също не знаеха, че се нуждая от това. Защото страховете и всички тези неща които имаш вътре, са за споделяне с близките ти, когато не можеш да ги споделиш с жена си.


Културално и социално, ролята на съпруг на една бременна жена е признат и е много по-лесно да се срещне подкрепа, но на жена на бременната, това малко хора го разбират , и както в толкова много неща се превръщаме в пионери без да го искаме дори.


За капак, разбира се, имаш същите притеснения като всяка друга майка: Ще се справим ли?, Какво трябва да яде една бременна?, Не дай-боже да го загубим! Какво означава това което усеща жена ми, да не някакъв лош симптом? Как да се борим с гаденето? бла бла бла...

Търсиш информация в списания и книги и о изненада! Няма нищо за нас, НИЩО! Във всички статии се говори за „бъдещия баща” и „твоят съпруг”. Ставаш експерт в игнорирането на всичко това, да не обръщаш внимание на снимката на тази двойка момче и момиче на снимките и се питаш: „ Толкова ли е сложно да напишат „партньора ако го има”? Само това и вече ще могат да го четат жени с партньори мъже, жени и самотни майки.

Веднъж дори писах писмо до списанието „здравословна бременност” разказвайки им, че ми харесва много информацията която намирам там, но ми липсва да говорят за друг тип семейства. Писмото ми започваше така : „ Казвам се Естер и очаквам дете, но не съм бременна...” Беше писмо на месеца и ми дадоха награда, нещо което не знам какво е защото още не е пристигнало. Но два броя след това продължиха да правят същото...


Глава 3: Близко бъдеще

- Страх номер 1: Когато отида с жена ми в родилното, ще се отнесат ли добре с нас? Ще трябва ли също този ден, предполагаемия най-щастлив ден в живота ми, да се боря да не съм невидима и да давам обяснения на всички за това какво правя там? Надявам се, че не защото избрахме една болница където изглежда, че се взимат под внимание и „другите типове семейства”. Да стискам палци!!!

- Страх номер 2: Ще се справя ли добре по време на раждането? Ще знам ли да помогна достатъчно на горката ми вещица в това страдание?

- Страх номер 3: Какво ще почувства жена ми когато аз кажа, че съм майката на бебето бъдейки тя която го роди току що? Ще има ли някакво негативно усещане което сега не си представя, или ще иска ли тя сама да притежава титлата майка?

- Страх номер 4: първите месеци жена ми ще кърми детето ни, защото и двете мислим, че това е най-доброто. Това означава, че ще прекарва много време с него и ще създадат здрава връзка между тях. Освен това ще имаме много посещения-което е един късмет, нашата дъщеря ще я обичат много хора, които също ще искат да я вземат в ръце. Ще успея ли аз да изградя също здрава връзка с детето ми, ще ме обича ли, ще ме познава ли?

- Страх номер 5: Ще имаме ли някакъв проблем в гражданското?

Това да страхове които може да изглеждат абсурдни. Освен това от мен зависи да направя да ме уважават в болницата или в гражданското например.

Но разберете ме, понякога се чувствам уморена след всичко това. Мисля, че да напиша всичко това тук е освен един политически акт на визибилизация , един начин да махна всичко това от плещите ми и да събера сили . Само ни остават два месеца! Силно развълнувана съм и много щастлива, въпреки този пост който изглежда доста черен, вярвайте ми.

-Открих три книги които ми помогнаха много но са на английски. Без съмнение би трябвало да бъдат преведено за всички. Ако говорите този език не се колебайте да ги потърсите, особено първата:

1-The New Essential Guide to Lesbian Conception, Pregnancy & Birth, por Stephanie Brill (Ed. Alyson Books)
2-Confessions of the Other Mother. Nonbiological Lesbian Moms Tell All!, editado por Harlyn Aizley (Ed. Beacon Press)
3-For Lesbian Parents, por Suzanne M. Johnson y Elizabeth O’Connor (Ed. The Guilford Press).
-Други книги ненасочени към лесбийките, но много полезни за да се поставиш на мястото на бременната си жена и да можеш да и помогнеш и разбереш , са следните

1-La revolución del nacimiento, por Isabel Fernández del Castillo (Ed. Granica)
2-Amar sin miedo a malcriar, por Yolanda González Vara (Ed. RBA)
3-Qué se puede esperar cuando se está esperando, por Heidi Murkoff (Ed. Medici)

Навлязохме в 8-ми месец

Остава малко, само два месеца, а може и по-малко.

Oт седмия месец се счита, че се навлиза в последното тримесечие, най-тежкото от гледна точка на неудобство. За мен също е тежко и определено корема ми тежи. Нощите са дълги, не намирам удобна поза, въртя се по цяла нощ...Имах около две седмици в които бях доста зле и почти не спях, четох за синдрома на неспокойни крака и мисля, че точно това ми се случваше. За щастие тези два-три дена съм по-добре. Поне успявам да спя по няколко часа.

Не искам и да си представям как бих била без възглавницата за бременност! Без нея просто не мога да спя! Отидохме един уикенд в една вила за селски туризъм на морето и не си взех възглавницата. Заклевам се, не можах да мигна! Накрая когато си тръгвахме, бях с такъв измъчен вид и такива торбички под очите, че домакинята се притесни да не би да не съм доволна от условията...Успокоих я, че просто ми е липсвала възглавницата, и че следващия път като ходим (което ще е скоро защото много ни хареса!) ще види как като си я нося няма да има проблем.
Препоръчвам горещо тази възглавница! Ето така изглежда



Последния месец беше доста тежък за мен предимно от емоционална гледна точка, а и си имах сериозно лични причини...смъртта на дядо ми, последвалите разправии а и имахме доста проблеми с жена ми, караници и отдалечаване...Тя премина някакъв тип депресия или емоционална криза, която според мен се дължеше на внезапното осъзнаване на огромната отговорност която означава идването на детето...

Тя го искаше и го чакаше, беше супер въодушевена...плачеше от умиление на ехографиите като чуеше сърдечния ритъм и т.н и т.н. но според мен не беше много наясно за това което реално означава идването на детето. В момента в който започна да вижда корема и да усеща движенията на бебето, някак като че влезе в шок и някакъв истеричен страх за загубата на свободата си и ... криза на 40те ли или знам ли...

Започна да говори пълни глупости, да флиртува чисто по детски с някакви девойки по интернет, да се записва в клубове на мотористи и да иска да ходи на екскурзии с мотори...Оплаква се, че от както съм бременна не ходим никъде с мотора, че не можем да излизаме вечер, че не издържам да ходя много, нито да седя много в барове и задимени помещения, че не можем да правим много от нещата които бяха част от живота ни преди...

Изобщо, имахме сериозни проблеми и доста тежка криза.
Сега уж се стабилизирахме и тя си осъзна грешките, призна си страховете и го обсъждахме...за момента сме добре...
Поне за сега се осъзна и аз, въпреки, че съм доста наранена от това нейно детско поведение, мисля, да преглътна и да опитаме да продължим нататък както преди тези инциденти.

При всеки случай, четох, че доста родители, предимно бащи, но и биологични и не-биологични майки, преминават период на истерия когато започне да се вижда ясно, че бебето РЕАЛНО идва. Защото е едно да искаш бебе и да си мислиш, че ще дойде, да но „един ден”...И когато се види, че е факт и почти щелия ти живот ще се промени и ВЕЧЕ се променя наистина...Освен това слабостите които имат бременните жени , постоянното хленчене от неудобства, постоянно неразположение и болки тук там, които другия родител не може да усети и често се взимат за капризничене, и го/я уморяват. Бременната жена от своя страна, в такива моменти се чувства изоставена и разочарована от партньора си, поне аз това чувствах...

С две думи, връзката може сериозно да се разклати ако не се положат големи усилия от двете страни да разбереш другия, а и въпреки това...
Сега жена ми пак се превърна в грижовна и любяща съпруга и майка, да се надяваме да продължава така...

Като изключим личните ми семейни обстоятелства, самата бременност върви доста добре. Бебето е добре, виждахме го няколко пъти, смао не позволи да му видим личицето...
Въпреки тежестта и неудобството, за мен нищо не може да се сравни с първите 4 месеца, което винаги ще считам като най-тежкия период от бременността, поне от моята бременност до момента.

Най-непоносимото за мен в този период е жегата! Жегата може да те убие, може да те съсипе! Винаги ще съветвам всички мой познати които могат да имат сравнително програмирана бременност, да се постараят да го направят така, че последните месеци да НЕ съвпаднат с лятото!!! Аз това не го предвидих и ето ме сега...
Хетеросексуалните двойки по-трудно могат да контролират това, но ние които можем , поне отчасти, нека се възползване от малкото предимства които ни дава факта, че бременностите ни са организирани.

Пропуснах няколко часа от курса за подготовка за раждането защото майка ми беше на България за погребението на дядо ми и аз бях сама в ателието. Сега от понеделник ще започна да ходя, поне на тези които остават. От началото на август ще започнат да ме контролират много по-начесто, да не би да се появи някакво разкритие предварително. Но вече ми казаха да си приготвя багажа за болницата, за да стои приготвено всичко за в случай, че трябва да се тича да е готово...

Иначе нещата на Велик са приготвени от-до :) Имаме дрешки, комплект за хигиена-бебешки гребенчета и други специални неща, шампоани, кремове, памперси, колички от всякакъв вид, седалки, хамаци, чаршафи и бельо, купихме му и ново кошче за бебе. Мислехме да ползваме едно подарено, но ни хареса това и не можахме да се въздържим. Синчето ни вече може да идва и всичко за посрещането му е налице :)