Бъдни вечер и Коледа.

Не съм религиозна, дори в последно време ставам все по-анти религии ако има на къде... Обаче, бъдни вечер и Коледа, са традиционни празници и преди всичко е повод да се събере семейството.

За тази бъдни вечер исках да се съберем всички у нас. Под всички имам предвид тези които сме в Памплона, ние с майка ми с Беатриз и Хосе, леля ми с мъжа и, и братовчедите ми Милица, Ники и Крум. Исках да направим една сравнително традиционна бъдни вечер.

Напоследък се сещам често за баба ми...Липсва ми! Без нея нищо не е същото! Тя беше душата и сплавта на тая фамилия. В момента в който си отиде, всичко се разпадна, разпръснахме се и вече не сме се събирали всички заедно от години.

Вчера когато приготвяхме с жена ми коледния обед, който е традиционен в нейното семейство, и моето ново семейство, си спомнихме за свекърва ми и баба ми.Свекърва ми имаше в тази нова моя фамилия същата функция която имаше баба ми в другата ми фамилия...Функцията на сплав.

За нас бъдни вечер, за тукашната ми фамилия коледа, са дни в които липсата на тая сплав е много остра и осезаема...Нищо не е същото от както я няма баба ми, и нищо не е същото от какато я няма Долорес...

Ние с жена ми си поставихме за цел да поддържаме жива традицията да се събира семейството по коледа и всяка година, пазаруваме, готвим и приготвяме масата в къщата на село където се събира семейството за обяд.

Аз исках да направя до колкото е възможно нещо подобно за другата ми фамилия, но те не пожелаха. Леля ми ни прати баклава за бъдни вечер и каза, че не могат да дойдат...След смъртта на баба ми отношенията ни със семейството на леля ми се поохладиха по много причини...И двете страни се чувстваме засегнати от действия и думи на другите, но опитваме да се правим, че нищо не е станало за да се запазят все пак отношенията. Двете страни са майка ми и леля ми и съответните им деца. Не семе се събрали всички заедно на една маса от както баба почина, че и от преди това. Разпръснахме се и някак никога не се получава така да се съберем всички заедно.

Това лято когато идваха сестра ми, зет ми, децата и дядо ми, пак имах голямо желание да събера всички у нас, щеше да липсва братовчедка ми Иринка и семейството и ,които живеят в Сливен, но поне всички останали щяхме да съвпаднем на едно и също място в едно и също време. Точно тогава леля ми и семейството и решиха да ходят на България, точно когато тези от там идваха тук...

Баба ми правеше хиляди баници, баклави, боб, сърми, традицията с четирите орехи, погачата с паричката, печената тиква, обиколката на къщата с тамян...Всички онези неща които се правят по бъдни вечер...Не съм имала такава бъдни вечер от тогава... Понякога ме наляга носталгия по онова време.

В последните години по бъдни вечер се събираме в къщата на майка ми и Хосе и правим нещо като смесица на традиции и испано-българска трапеза. Никога не липсва баклава, погачата с паричката, предимно я прави майка ми, макар, че една година се пробвах и аз. Остатъка от храните са предимно традиционни за тукашната бъдни вечер : гуляс с чесън и сухи чушки, тигрови скариди, каламари в собствен сос, кардо, печено агнешко и т.н. За десерт куп турони и мазапани...Спазваме традицията да има от всичко по много, но не да е постно. Тази година бях намерила зелеви листа от българския магазин за сърми, но не смогнах да направя, ще останат за друг път.

Най-много ми липсва сестра ми на тоя ден! Тя е най-близкия ми човек, който е далече. Ако тя беше тук, щях да имам всичките си най-любими хора до мен, семейството ми щеше да е пълно...

Макар и далече те с децата са винаги в нашите мисли.

Методий и Ивана имат предимството да пишат на двама дядо коледа, на българския и на испанския , и от двамата получават подаръци :) Някоя година може и да се съберем заедно за бъдни вечер, дано!

На коледа се събрахме с другото ми семейство. Също е сложно да се съберем всички и се случва наистина едва 3-4 пъти в годината. Бяха Санхел с жена му Тере и децата Карлос и Виолета, Хуанхо с Елена, и Йон и Леире, свекър ми и неговия приятел Алфонсо, самотен вдовец без деца , който живее в един старчески дом и по коледа идва с нас и естествено ние с жена ми.

Дадох си сметка колко са пораснали децата. Когато се запознах с тях преди 6 години, бяха толкова мънички...Сега Карлос носи 45-ти номер маратонки и се прибира в 6 часа сутринта от дискотека и Йон 44-ти и е по-висок от майка му... Същото се случва и с малките ми братовчедчета Милица и Ники на които сменях пелените преди години и ги возех с количката а сега Милица вече има гадже и Ники е с една глава по-висок от мене...Остарявам!

Прекарахме чудесно, ядохме пихме и се веселихме, жена ми беше щастлива и аз също :) Всички пожелаха догодина да сме повече на масата...И предложиха помощта си ако имаме нужда от нея. Страхотно е да чувстваш, че имаш семейство което те подкрепя!

Децата вече ме наричат „Тиа”- леля и аз се разтапям :) До сега винаги ми казваха Виктория, явно вече се отпускат с мен. С Карлос и Виолета се виждаме повече защото живеят по-близо, но Йон и Лейре ги виждаме рядко, живеят в Тудела. Не, че е много далече, но с работата и всичко останало не се засичаме често и като ги видя разликата е голяма от предния път.

Патра изпати малко защото беше представена на новата си братовчедка Лара, новото куче на Хуанхо. Тримесечно териерче, игриво и „леко” агресивно, два пъти по-голямо на размери от горката Патра, която трябваше да лае много сериозно за да накара мъничето да я вземе на сериозно :)

Харесвам семейните празници. Харесвам бъдни вечер, въпреки, че не е това което беше...

„Юно и неговото ново семейство”

Това е историята на Юно, едно дете чийто в живот се случва неочакван обрат когато на 5 години, преминава от това да бъде едно дете което живее в сиропиталище в Перу, към това да има семейство. Едно семейство което му дава образование, дом, топлина и се грижи за него. Нов дом, нов татко и... още един татко! Неговите „Папа” и „Папаито”, нещо като „Татко” и „Татенце”. Това е единственото в което се отличава Юно от останалите деца. Той е щастлив с новото се семейство и с новият си живот.

„Юно и неговото ново семейство” е една детска книжка, дело на писателя, психолог от Канарските Острови Освалдо Мартин. В едно интервю автора разказва:

” За осиновяването от хомосексуални двойки говорят и разсъждават много и различи хора, институции, политици, социолози, църквата... Всички говорят и дават мнение , дори хора които имат много бегъл или никакъв поглед върху проблема, но никои никога не попита децата , какво мислят за това. Децата , който в действителност са героите в целия този спор. За това аз исках да напиша една книга, която разказва историята на едно семейство, съставено от двама бащи, но от гледната точка на детето.

Юно преминава от сиропиталището , където си няма никой, към това да има дом и според мен най-важното е усещането, че е обичан и важен за други хора. Ако се запитаме какво сме искали винаги за нас самите, ще си дадем сметка, че за всички ни е жизнено важно да се чувстваме обичани и да имаме задоволени всичките си нужди.

Детето, за щастие , вижда нещата с детски очи, свободни от предразсъдъци, от двоини стандарти, от предполагаеми идеологии ...Детето единствено вижда, че преди си е нямало никой а сега изведнъж има двама татковци, баби и дядовци, братовчедчета и приятели и приятелки, всичко това и още много други неща.

Когато Юно се събуди, има топлина в дома си, закуска, душ, неща които колкото и да изглеждат тривиални, е ясно, че много други деца не могат и да сънуват за тях. Това е един от най-силните мотиви които имам за да покажа на всичко които са против осиновяванията от хомосексуални двойки, живота на една такава фамилия. Защото в този момент има стотици хиляди деца които нямат дори какво да ядът, и Юно е късметлия в сравнение с тях!

Аз приемам всички аргументи против, защото смятам, че осиновяването е право на детето, не на осиновителите. Мисля, че трябва да се контролира много сериозно, в кои семейства се настаняват деца, и те да имат свобода и възможност за развитие, да имат всичките си нужди покрити, започвайки от нуждата да се чувстваш обичан. В този смисъл, нуждите които трябва да бъдат покрити са на детето, не на възрастния. Проблема който съществуваше до сега, беше, че на една двойка, само заради факта, че имат връзка бъдейки от един и същи пол, не им се позволяваше да предложат дом на някое дете което в този момент има нужда от него.

Всички изследвания правени по въпроса, посочват, че децата расли в такава среда имат същото ниво на развитие като останалите.

Аз за щастие съм имал късмета да работя с много деца и познавам много деца, от които голяма част са отглеждани от двама бащи или две майки, и съм наблюдавал и изследвал тяхното светоусещане. Това ми помогна мноого да напиша книгата, базирайки се върху тези наблюдения.

Първото нещо което усеща едно дете е кой го обича. Когато едно дете е много малко и усеща любовта на родителите си, то в този момент няма никаква идеология за хетеросексуалност или хомосексуалност, децата на хомосексуалните семейства растат обичани и се научават да обичат свободни от стереотипи.

Другия мотив с който се срещаме винаги когато третираме тази тема, е как ще се чувства едно такова дете , и дали би било малтретирано от съученици в училище. Преди години се обсъждаше дали децата с увреждания могат да посещават училищата, и дали няма да се сблъскат с подигравки от съученици, после имахме съмнения от някои групи, дали децата на разведени родители могат да ходят в училищата без да имат проблеми със съучениците им, после за децата на емигрантите, сега се обсъжда дали децата отглеждани в хомосексуални семейства могат да ходят в училище...Посочих тези примери за да стане ясно колко е абсурдно да се говори дали едно дете трябва да се интегрира или не.

Разбира се, че децата могат да бъдат жестоки, но е доказано, че жестокостта е нещо което се научава, не е нещо с което се раждаме, а око едно дете обижда друго, то го е научило в семейната си среда.

Все още днес, се срещат хора, които предпочитат едно дете да остане в сиропиталище, отказват му всяка грижа която може да получи от едно семейство само защото това семейство е съставено от хора от същия пол. На всички тези хора аз искам да им кажа, ако им е възможно да се поставят на мястото на децата които си нямат нищо и никои, каня ги да посетят някои детски домове и да ги попитат тях къде биха предпочели да живеят.

Моята цел с тази книга беше да покажа на обществото , съществуването на тези семейства, които са само още един вид съжителства между хора които се обичат. След прометите в закона който позволи на гей и лесбийките да сключват брак, тези семейства са защитени легално, но аз мисля, че има нужда за темата да се говори естествено.

Обществото в последните години само демонстрира , че модела на традиционно семейство със силно маркирани роли за мъжа и жената е изчерпан и несъвместим с времето в което живеем. Модела за семейство според който мъжа трябва да бъде силен и да работи извън къщи а жената да се грижи за къщата и децата, вече е неприемлив. Все още сега плащаме последиците от този модел на семейство където се заражда мачизма и домашното насилие.

Колкото до способността да се възпитава едно дете, няма нищо което да прави единия пол по годен за възпитание на деца от другия. Един зрял мъж , със средностатистическа интелигентност и чувство за отговорност е също толкова способен да се грижи и възпитава едно дете като една жена със същите качества.

Децата, с техните чисти сърца , които не разбират от хомофобия, расизъм и политика, малко по малко променят света и го правят по-толерантен. ”


Аз си мисля, кога ще имаме такива книжки в нашата страна...

Повече информация може да се намери на саита на книгата http://www.yunoyfamilia.com.es/