Първата коледа на Велик

Тази е първата коледа на малкото ми момченце, първата от много бъдни вечери, коледи, нови години и т.н, които ще изживее и надявам се да съм с него в колкото се може повече от тях.

Бъдни вечер я прекарахме както винаги в къщата на майка ми и Хосе и трапезата беше отново българо-испанска, имаше и погача с паричка, която се падна на Велик "съвсем случайно" ;), и постни гозби наред с тигрови скариди и коледен турон, както винаги :)

Не всичко беше както винаги обаче... тази бъдни вечер беше различна не само с това, че сега имахме Велик сред нас, но и с това, че ние с Беатриз вече сме поели по различни пътеки и с това, че за пръв път аз няма да присъствам на коледния обед в къщата и. Тя беше с нас на бъдни вечер и искаше аз също да съм с тях на коледа, както винаги..Но аз виждам нещата по различен начин и няма да отида, въпреки, че с това отказвам възможността на нея и семейството и да бъдат и с Велик.

Това е така, защото аз приемам този ден за официален семеен празник а аз вече не съм част от това семейство, това е което чувствам и така е както ще действам. Покрай мен и Велик няма да може да пръсъства, за мое голямо съжаляние, въпреки, че той е част от семейството, но за сега това е положението.

Нямям никакъв проблем да бъда с братята на Беатриз и семействата им, напротив, разбираме се идеално и те, особено Санхел, който живее по-близо и децата му често идват да видят Велик я в ателието , я в къщи, и прекарват много време с него и го гушкат и му говорят, това мен само може да ме радва и знаят много добре, че никога няма да ги спра да го виждат, даже аз ходя у тях да го водя него а и аз да ги видя тях, все пак сме били близки много време и така се надявам да си остане, просто на официални семейни събирания аз вече никога няма да присъствам, защото вече нещата са различнии и колкото по-скоро свикнем с промените, толкова по-добре, поне за мен е по-добре...

Беатриз не е на това мнение и дори имахме дърпане по въпроса, за нея нищо не се е променило и само и единствено имаме нови хора в живота си, но това според нея не означава, че ние не сме вече семейство, за това и тя дойде с нас на бъдни вечер, да ми покаже как нищо не се е променило, и иска да сме заедно на нова година и на всички празници, а с гаджето си ще прекара други дни извън празнците... но за мен не е така и аз деиствам според моите разбирания. За мен нещата са коренно различни и въпреки, че все още живеем заедно и развода не е приключил,за мен вече сме разделени и разведени окончателно.

Беатриз се сърди и за това, че като аз няма да ходя, и спирам и детето,но това е само защото все още е бебе и трябва да е с мен. Според предварителния ни договор за развода който сключихме, детето ще е живее постоянно с мен и докато навърши 3 годинки Беатриз има право на посещения и да прекарва време с него, но няма право да го взима от мен, а чак след това ще започне да го взима за съботите и неделите и след като навърши 5 годинки ще делим и ваканциите и празниците, следователно на едната ще се падне да е с него например на коледа а другата на нова година и следващата година обратно и т.н. За сега е бебе и е с мен...

Аз ще прекарам коледата с новото ми семейство което е изградено от мен и Велик, трябва да свикна, че това е така и за напред ще бъде така винаги ,така че колкото по-скоро толкова по-добре...

Въпреки, че четейки това може да оставате с впечатлението, че съм тъжна от новото положение, не е така! Аз също очаквах, че ще ми е тежко , но истината е, че съм доста добре и дори съм изпълнена с едно усещане за спокойствие което не мога и да си обясня от къде се появи :)

Сега когато се оказах сама с една раздяла като тая която изживявам, си дадох сметка че имам добри приятели като някои от тях ги бях занемарила до крайност но в момента в който имам нужда от тях са до мен...Открих и пре-открих нови хора които си струва да опозная и възнамерявам...

Мога да кажа с ръка на сърцето, че съм един щастлив човек, имам семейство което е до мен винаги, майка която ме подкрепя винаги и във всичко, сестра която предимно ми къса нервите, но ме обича и мога да разчитам на нея за много неща, племенници и детенце като слънца, имам и приятели и познати които са до мен в тежките моменти...

Ако нещо трябва да си пожелая на този ден то е да ми е живо и здраво детенцето и да расте щастливо и спокойно, да успеем с другата му майка да компенсираме факта, че се разделихме така,че той да не чувства нужда от никакъв тип и да се разбираме добре като до сега за да не страда детето гледайки скандали и лошо отношение между нас...
Желая си да са живи и здрави хората които обичам и ме обичат, да са добре всички и да мога да ги виждам по-често, особено тези които са далече...

Желая на всички щастие и весели празници!

Кърмене?!

На първо място искам да кажа, че съм очарована от това да бъда майка! Очарована съм от промяната която виждам у мен с идването на детето и как той ме направи още по-силна и смела, по-чувствителна към много неща които преди не съм разбирала и забелязвала дори..., още по решена да се боря за постигане на един добър живот за мен и за него. Мисля, че да изживееш това е една стъпка напред в индивидуалното развитие на човек.

Въпреки това винаги съм била против идеите за това, че детето осмисля живота на жената, че едва ли не без дете сме кръгли нули и това трябва да е висшата цел към която да се стремим жените.
Жената, мъжа и изобщо хората сме това което сме и всеки има стойност и може да намери смисъл за живота си в различни начинания, да ги съчетава и избира както му се иска и да живее според критериите си за щастие.

Майчинството (или бащинството) е едно от нещата които човек може да избере да изживее и е добре това да не те ограничава да изживееш други неща и същевременно да направиш още много със себе си и с живота си. За мъжете е доста по-лесно да съчетават бащинство с работа, бащинство с излизане на вън, бащинство с контакти, бащинство с нова връзка и т.н. и т.н....Докато за много жени да имаш бебе е равносилно на 3 години домашен арест.

Жените сме доста ограничени от много неща по времето когато имаме деца и още повече когато са бебета. Кърменето, като основната причина по която сме вързани да бъдем винаги с децата си в началото, е едно от нещата които могат да ни заробят и затворят между 4 стени за доста дълъг период от време, или точно обратното... това е което може да ни спаси от затвора и да ни даде възможност да живеем пълноценно и да не се отказваме от излизания и социалния живот който сме водили преди!

Аз не съм се ограничила в нищо от както имам бебе и то именно благодарение на това, че за сега имам късмета да мога да си кърмя бебето. Ходя на работа, поне 3 пъти седмично обядвам на вън, излизам с приятелки на кафе и ходя да пазарувам по времето по което ми хрумне...Нямаше да мога да мога да правя почти нищо от това ако не можех да си храня детето където и да се намирам в момента в който той поиска.
Може да се намирам на центъра на града, ако той се разплаче, сядам на една пейка, вадя гърдата и го храня, ако съм в някой ресторант същото, в кафе, в работата...навсякъде!

Казано честно стана съвсем случайно,в началото се притеснявах а и винаги съм била срамежлива. Как да не бъдеш като съм получила такова възпитание, да се срамувам от всичко...предполагам, че това е на което са учени повечето момичета още повече по нашите географски ширини...

Та, стана случайно, бяхме на пазар и не очаквах, че ще се събуди толкова рано да яде, когато се разплака и не можех да направя нищо друго освен да седна на една пейка да го храня. Това което имах като храна в мен беше кърмата...
Бях доста притеснена но си казах майната на всичко, на мен да ми е добре детето та каквото ще да става! После обаче установих, че никой не се обръща да ме гледа специално, нито хората се стряскат и се въртят на другата страна да не ме гледат...нищо такова! Даже минаваха познати и ме поздравяваха, спираха да го видят...На никой не му пука от това, че аз кърмя, освен това си дадох сметка, че много други жени го правят, преди това и аз не съм ги забелязвала а сега виждам, че моето не е никакво откритие. Последния път в един ресторант, бяхме три които си кърмехме бебетата...Никой, ама никой не се шашка, не се върти на другата страна и подобни.

Никой с изключение на българите...веднъж дойдоха да ме видят в ателието една позната и мъжа и, и той се шашна толкова задето ме завари да кърмя, че почервеня и се чудеше къде да се дене.
Е тая реакция е която заробва жените!!!

Аз не съм отишла да правя стриптийз на публични места, това което правя е да си храня детето! Нали майчинството е свещено и трябва да е цел в живота, защо тогава кърменето е нещо срамно?

Какво ми остава на мен (на мен и на останалите жени) ако не мога да кърмя детето навсякъде? Остава ми ИЛИ да не излизам никога никъде, защото детето яде на два часа, да си стоя в къщи и да се крия от всеки поглед, остава само и фередже да си надена не дай боже да му е неудобно на някой от това да се наложи да ме гледа...

ИЛИ да мъкна с мен храната на детето –това е голяма желязна кутия с мляко на прах, да мъкна шишетата, стерилизирани и стерилизирана вода, като се разплаче детето да вадя шишето, да вадя водата, да меря количеството вода, да моля сервитьорите да ми я затоплят точно на 180 градуса за точно 35 секунди, да меря точното количество прах който да сложа в точното количество вода затоплена точно до определена температура....

Става пределно ясно, че втория вариант е толкова неудобен за мен и за околните, че ако не кърмя, не ми остава друго освен да си седя вкъщи като една кадъна и да чакам да минат няколко години от живота ми докато детето порасне та да мога да опитам наново да работя, да излизам, да живея...

Да бъда майка не ме ограничава да правя каквото искам, това което би ме ограничило са традициите и културата която налага на жените определени норми за поведение когато са момичета, когато са жени , когато са майки, когато са възрастни...Аз съм решила за себе си, че няма да следвам никакви норми които ми ограничават свободното движение в живота и ми вгорчават майчинството, което иначе е много красив период изпълнен с много емоции и искам да му се насладя!

С две думи, момичета които сте или ще ставате майки, ако можете си кърмете децата винаги и навсякъде. Кърменето е най-доброто наследство което можем да им дадем , защото кърмата най-добрата храна в най-важния период от живота им.
Кърмата спомага за развитието на децата и според много изследвания, децата които са кърмени боледуват много по-малко и се развиват умствено много по-добре. А ако добавим към всички тези неща и удобството което ще имате вие при храненето на децата, няма по-добро хранене!

Първи месец

Ето, че нашето бебе вече навърши месец ! Продължава да е сред най-големите бебета 97-ми параметър а според майките и най-хубавия :)

Велик е едно наистина много обичано бебе! Аз го обожавам, другата му майка го обожава а баба му даже го боготвори...Всички останали роднини също го обичат и особено тези които са далече- леля му и братовчедите от България нямат търпение да го видят.


Като цяло детето е кротко и не реве по цели нощи. Сега, има си своите моменти на колики и когато нервничи следобедите и не ме оставя да работя , но като цяло е доста добричък поне сравнен с това което чувам от други хора ПУ-ПУ!

Толкова е добричък, че успявам доста добре да съчетавам майчинството, с работата. Още от 15-тия ден на детето започнахме да ходим да работим и аз и той и с помощта на баба му се справяме много добре със задачите.

Понякога обаче съм доста уморена , и въпреки, че вече свиквам, ми е доста тежко, а и не съм се възстановила напълно още. Вчера например излязох от вкъщи сутринта в 9 а се прибрах след 22.30...цял ден навън по задачи и на работа...

Беатриз също работи много, особено сега на края на годината когато има да довършва три проекта плюс останалата и работа, но въпреки това помага винаги и с каквото може. Винаги когато има време дава биберони, сменя памперси и си умира да прекара време с малкото. Ако има половин час почивка гледа да дойде или до вкъщи или до ателието ако сме там за да го види поне за 5 минутки.

Може да не се представи особено добре на финала на връзката ни, на любовната ни връзка, защото сега продължаваме да имаме друг тип връзка... Но, като майка и партньорка е идеална , това никой не може да и го отрече! Работи като луда и както винаги се грижи на нас с Велик да не ни липсва нищо и помага с всичко което може в къщи и за бебето, та даже и повече от колкото може.

Добре, че карам колата!!! От две седмици някъде се движа навсякъде сама (преди това ме караха докато още дърпаха шевовете) и се оправям идеално с колата.

Е...с някои малки изключения...като когато горката ми Патра повърна от резките потегляния, от тогава карам много по-меко и вече не повръща! Или като когато цял ден бях карала с вдигната ръчна без да си дам сметка, или като когато ми забиваше 4-5 пъти преди да потегля...а то трябвало да изчакам да загрее защото мотора е дизел...такива дребни неща които вече започвам да ги изглаждам малко по малко...

Покрай всичката тази работа(натрупало ми се е от времето когато не бях в състояние), покрай бебчо който си иска неговото, и свободните дни в които се нижат още куп роднини и приятели да го видят...предполагам, че няма да имам много време вече за блога нито за много приказки във феиса като до сега. За радост времето ще ми е запълнено(времето извън работата) с нещо къде, къде по-приятно гледането на малкото ми бебе и да наблюдавам как всеки ден се променя и оформя като човече :)

Благодаря на хората които следите този блог за търпението и вниманието с които ме удостоявахте до сега, но занапред няма да пиша толкова често, а и мисията е изпълнена...сега само остава да растем и да се гледаме :)))

Да живееш с бебе

Една седмица от както сме в къщи и вече започваме да свикваме един с друг и да се настройваме за бъдещия ни съвместен живот. Започвам да познавам по физиономията която прави дали само мрънка на сън или наистина ще се събуди, по начина по който спира да яде дали иска само почивка или да му махна този биберон от погледа...

Целия ми живот се върти около него и това да е добре той. Понякога имам параноични състояния когато виждам всякакви неща които могат да му се случат и изпадам в паника, друг път ставам по сто пъти на нощта , дори когато той спи, за да проверявам дали диша…Както се казва „никога да не ти се случва това което мисли майката”!!!!

Когато го гушне някой от купищата роднини и приятели които се изнизаха да го видят тая седмица, и го държи свит или в поза в която ми се струва, че ще го изпусне и ще падне, стоя на тръни докато не го оставят… Тука е едва ли не задължително всеки който дойде да вземе бебето в ръце а аз понякога страдам от това но пък и не мога да откажа, достатъчно ми се носи славата на странна…

Усещам как съм се занемарила себе си до краен предел, понякога си давам сметка, че не съм смогнала да си измия зъбите до 12 часа, а сега видях, че са започнали да ми се появяват стрий на корема, сега когато спада…Цялата бременност издържах без една стрия и то при положение, че имах ОГРОМЕН корем (като за бебе от 5 250…) и сега, когато точно обратното корема спада, сега ще се изпусна и ще ми се появят стрий? Ами да, логично е…аз преди си слагах крем по три пъти на ден а сега от както се е родило бебето успях да си сложа два пъти, в 15 дена…

Не, че нещо може да оправдае това безхаберие за себе си, но поне ме утешава мисълта, че е временно, че сега наистина бебето е приоритет, че дефакто сме в най-сложния период-когато свикваме един с друг. Сега не мога да мисля за външен вид, прически или диета и да се слагам във форма, сега главната цел в живота ми е да имам кърма за да мога да му дам на това малко беззащитно същество свястно хранене.

Казваха ми, че повечето бебета предпочитат биберон пред гърдата, защото им идва по-лесно и им е по-сладко, но моето е точно обратното, иска гърда и биберона го приема само в краен случай, и след като се е убедил собственоръчно, че в гърдите вече няма нищо и то приема малко и винаги протестирайки и правейки многозначителни физиономиики на неодобрение…

Освен това моите сили още са доста ограничени, анемията продължава да ми разказва играта а съчетана с безсъние, нередовно хранене (нямам време и да ям понякога), умора и т.н. просто не остават сили и желание за друго освен за най-важното и задължителното-бебето!

Но пък да ви кажа честно, всичко това после го компенсира усмивчицата на малката топчица :))))) Толкова е сладък и чаровен…понякога прави такива смешни физиономиики, така върти очичките и устичката, че просто се разтапяме :))) Можем да стоим и да го гледаме буквално с часове. А и той понякога не иска да спи и като го гушкам ме гледа и той без да отмества поглед.

Толкова се заричах преди, как няма да го глезя, как ще го държа под строй и какво ли не…Никога повече няма да се заричам за нищо!!! Не мога да не го гушкам всеки път като поиска, нито да го оставям винаги в кошчето, не мога да правя или не правя нещо което на него не му харесва…
Това което мога е да го държа в ръце с часове и да го гледам дори докато спи. Понякога го взимам в леглото уж само да го спотля след баня или ако хълца и го гушкам да спи в мен…

Беатриз протестира, иска да го слагам в средата да може и тя да го гушка, но ме е страх да не заспим и да го задушим с някакво движение и за това искам да го държа само аз в поза удобна на него.

Истината е, че прекалявам… Дори когато Беатриз го вземе в ръце съм нащрек или когато ми каже да легна да почина няколко часа, че тя ще го наглежда и ако се събуди ще го храни и преобува, не мога да се отпусна…Някак си имам нуждата да контролирам всичко, дори тя да го обува и т.н. аз винаги искам да съм там и да наблюдавам.

Говорих с няколко приятелки които са били майки, и повечето потвърдиха, че са се чувствали по същия начин когато партньорите им мъже или жени, са се опитвали да се грижат за децата. Някой са убедени дори, че жените така отказваме другите родители, предимно мъже, да взимат активно участие в отглеждането на малките дори когато те имат инициатива, въпреки, че после се оплакваме от прекалено малко помощ. Замислих се…твърде много логика има в това а и виждам себе си как действам…

А иначе вече започваме малко по малко да излизаме на кратки разходки с Велик. Дори вече започвам да ходя на работа за по 3-4 часа (вчера за пръв път). Проблема на излизанията е, че все още не съм организирана и докато облека детето, приготвя количката, чантата-да не липства нищо което може да ни потрябва, сложа каишката на Патра, облека се мене, нареша се и т.н. той се събуди отново, отново хранене и преобуване (винаги след ядене следва смяна на памперс) после пак количката, чантата, Патра, аз…та докато се наканим да излезем за една разходка от 15 минути, не мога да ходя повече все още дърпат конци и какво ли не, се приготвяме по 2 часа…

Така горе долу е ежедневието на една майка с малко бебе , предполагам, че много от вас ако сте минали през това ще се познаете в разказа ми, други ще ме критикуват и ще мислят, че действам неправилно,че се превръщам в типичната повлекана чиято единствена тема за разговор са памперсите и млякото на детето, как яло и как уригнало… което сигурно е така в много отношения, но просто нямам контрол над ситуацията а и казано честно съм щастлива с тези ми тривиални проблеми, с малкото ми слънце и даже със занемарената ми физиономия в огледалото:)))))

Снимки

ето меее :)


на 4-тия ден от раждането


с любимото му тете


тук го гушка дядо му Хесус


в отделението за бебета


с баба си


Моето слънце

Велик е вече при нас

Велик се роди в сряда на 29 септември в 15:00 след обяд. Тежа 5 250 кг и дойде с цезарово сечение след 38 часа контракции.
Много е сладък, топчест и миличък! Най-сладкото бебе на света, всички сме влюбени до уши в него и моментите в които е буден и може да се гушка са най-дискутираните :) Макар, че аз покрай кърменето имам най-голям достъп до него и се чувствам щастливка.


Раждането беше тежко, дълго и болезнено и само съгласието на лекарите накрая да ми направят операция ме успокои.

Предния вторник 28-ми отидох на рутинна проверка при акушерката ми, когато бяха минали 4 дена от предвидената дата за раждане. Бях много зле последните две седмици но понеже се проточи много след изтичането на тапата, си мислех, че е нещо нормално да съм така накрая.

Акушерката се уплаши от високото ми кръвно и ме прати веднага при лекарката, тя ме прегледа, направи видеозон на бебето и видя, че и той е с много малко останала течност и ме изпратиха по спешност в бърза помощ да се провокира раждане.

Без подготовка от никакъв вид, се оказахме в болницата и веднага започнаха да ми слагат медикаменти за провокиране на контракции. Така започна малкия ни частен АД на мен и на Беатриз...Казвам за двете, защото ако само мен ме болеше, тя беше до мене през цялото време с мен и опитвайки всячески да ме облекчи. От опит знам, че понякога боли повече да гледаш безпомощен как страда някой друг.

Беше невероятно, че издържа на всичко което ми правиха при положение, че тя като види капка кръв припада. Но се държа и дори помага и участва всячески във всичко.

Над 20 часа преминах с разкритие от 8-9 см и детето без води, но просто не можеше да спадне в канала и да се роди. Когато се видя колко е тежал им стана ясно на всички защо, просто няма как да се побере това голямо дете там...А настояваха да го родя по естествен път...Накрая Беатриз се развика на лекарките, че това са средновековни мъчения, че или ми правят операция или ще ги съди...те я упрекнаха, че така не ми помага и че те имат заповед да избягват до краен случай операциите....общо взето трябваше да се изпокараме и да ме измъчат до крайност за да ме пратят в операционната.

Започнаха да ми слагат епидурална упойка и уж облекчи малко...Казвам започнаха, защото не беше веднъж, нито два пъти, нито дори три пъти дето ми дупчиха гръбначния стълб...4 опита през тези незабравими 38 часа...Явно или не ми уцелваха дозата, или просто аз имам проблем и не ми действат този тип упойки, или понеже бебето беше много голямо и притискаше та не се получаваше...никой не знае защо, но не ми подейства дори радиалната упойка- упойка която се ползва за операции а не за раждане, и се наложи да ме приспят с пълна упойка.


Но мина и замина, събудих се в един коридор , водеха ме към залата за събуждане и ми изникна едно подобие на сън-спомен или нещо което не можех да определя дали е било истина или сън. Виждах Беатриз прегърнала едно вързопче и тичайки покрай мен да ми го покаже преди да ме откарат...Оказа, се че е истина и тогава за пръв път съм видяла сина си...


После го видях чак след два дена...Невероятно тежко е да не можеш да си видиш детето което си родила току що!!! Майка и Беатриз ми донасяха снимки и видео непрекъснато и непрекъснато си ги гледах, но въпреки това е тежко.


Аз излязох добре от упойката, но се оказа, че имам загуба на кръв и много силна анемия, плюс сериозно изтощение от раждането, защото въпреки, че накрая го извадиха с цезарово сечение, никой не оспорва, че съм минала истинско раждане...

Та сложиха ме на системи и то няколко а детето го задържаха в неонатология и той също имаше своите проблеми.

Роди се много голям и явно това също не е много добро. Тези деца, които са толкова големи често имат липса на глюкоза-това което ми беше на мен в излишък през бременността. Имат нужда от повече храна от колкото им достига за да се регулират и за дова го задържаха долу него, за да контролират храната която му достига и нивото на глюкозата.

След втория ден ми свалиха системите, поне постоянните и ме сваляха долу при него с инвалидна количка , още нямах сили да ходя, на всеки 3 часа да се опитвах да го кърмя. Постепенно започнах да се подобрявам и да слизам сама а той се оправи и даже го изписаха преди мен и ми го качиха в моята стая.

Вчера ни изписаха и двамата и сега сме в къщи, където също ще продължим да се възстановяваме, поне аз. На Велик единственото указание от лекарите е никога да не остава гладен и винаги да му предлагам биберон с храна след кърменето за всеки случай. Аз съм малко по-тежък случай. Още ме боли корем, ходя внимателно и анемията ме държи постоянно замаяна, но съм безкрайно по-добре и дори мисля скоро да почна да хода на работа. Е, няма да е веднага...


Заключението: след толкова процедури за инсеминации, след сравнително тежка бременност, и след ужасно и отвратително раждане...когато видях личицето на Велик си дадох сметка, че за него бих минала не веднъж а сто пъти през това, че и повече, бих страдала и бих изтезавала, бих умряла и бих убивала...Само за тези очички... Всичко си струва и е малко!!!!..........

Снимки ще сложа утре, сега нямам повече сили а и времето ми е все по-скъпо :))))

На края

Вече сме на края и от две седмици очакваме появяването на Велик всеки момент. Той обаче явно си има свои планове за това кога да дойде.

Последните дни на бременността са от най-тежките, поне за мен.
Тапата изпадна още преди две седмици и от миналата неделя когато даже ходихме до болницата защото се притеснихме от едно кръвотечение което не очаквахме. Оказа се, че е било нормално да се кърви по малко при започване на разкритие...

Казаха да ходим в болницата само ако има контракции на всеки 5 минути или изтекат водите, останалото, като леки и непостоянни контракции (каквито имам аз) не са симптом за раждане. Така, че още чакаме.

От друга страна ми казаха, че по логика, след изпадането на тапата, следва скоро раждането, но ето, две седмици вече след като изпадна и аз съм с разкритие а детето още не идва. Просто не може да се съди по това как е било при други, защото явно всяко раждане си е индивидуално.

Най-ми липства плуването, вече не мога да го правя заради липсата на тапа която да защитава бебето от инфекции, така че останах и без това дребно удоволствие. Във водата беше единственото място където се движех спокойно и се чувствах лека и на воля.

Нищо, вече няма просто на къде да се удължава всичко това. Предвидената дата за раждането беше 24-ти и ето , че почти дойде :) Остава малко и добре или зле ще издържа.

С другата майка на Велик се разбираме повече от чудесно. Помага ми много и се грижи всячески за мен и детето. Вярно, че ситуацията в която се намираме сега не е идеалната , но сме решени да се разбираме и да си помагаме винаги за доброто на детето ни заради самите нас, които винаги си бяхме много близки и продължаваме да сме такива.

Ако не можахме да сме пример за идеално семейство, то ще направим всичко възможно да сме пример за идеално отношение след раздяла.

Дефакто раздялата , физическата, няма да е скоро но дори когато дойде ще правим всичко възможно да продължаваме така. Спокойна и щастлива съм, и защото ние нямаме типичните проблеми на разделените двойки които не могат да се гледат и само бълват змий и гущери един към друг. Ние напротив, ходим хванати за ръце, прегръщаме се и спим в едно легло, мислим една за друга и как да си помогнем взаимно в живота...

Общо взето хората са в шок защото не са свикнали да виждат такива разделени двойки. Но за нас е единствения възможен вариант, не сме се намразили, нито сме спрели да се обичаме, просто минаваме на друг етап в нашите отношения и даже съм доволна от развитието, мисля, че е добро за двете ни.

Ако не ставаше дума за раздяла чак бих казала „дай боже всекиму”, безспорно е по-добре да не се разделя човек ,но ако все пак се наложи нека е по този начин!

Та така, надявам се много скоро да мога да се похваля със синчето ни :)

9-ти месец

Вече сме в 38-ма седмица и корема както можете да видите става неудържим :)
Последните дни и седмици са тежко от гледна точка на теглото, болките в глезените и гърба...тежест и всеобщо неразположение са нещо нормално. Установих и че не мога да говоря дълго време без да се задъхам, да не говорим за друго действие, уморявам се веднага. Нищо, сега е ред за почивка и пазене.

Беатриз се държи много добре с мене, да не кажа идеално. Прави масажи на краката сутрин и вечер, слага крем на корема и ми сервира и от сервира, кара ме на плуване всеки ден, донася ми всичко което ми се прииска и т.н. и т.н....

Любовницата я държи на разстояние и се съобразява с мен, казано честно не мога да се оплача от отношението и, ако продължаваме така съвместното съжителство няма да е трудно.

От около две седмици имам по малко контракции, леки и непостоянни, но достатъчно като да си дам сметка, че това е контракция. Днес изхвърлих тапата на матката, и говорих с акушерката, успокои ме, че това е нещо нормално и не е признак на раждане, просто трябва да съм нащрек и да внимавам за честотата на контракциите. Препоръча и да почивам активно и да спя следобеден сън, нещо което и без да ми каже правя отдавна :))

Резултатите от изследванията ми са дори, нямам никакви инфекции и никакви бактерии които могат да се предадат с раждането, нито никакви други неща. Кръвните проби са добре, с малко завишена глюкоза и малко анемия , но като цяло добре и без проблем.

Беатриз се шашна сериозно от изхвърлянето на тапата и цял ден ми звъни през 5 минути да види дали съм добре и как върви всичко. Днес май за пръв път си даде сметка, че бебето е нещо което идва ВЕЧЕ. По някога си мисля, че тя е като малко дете...Аз си мислех, че съм с 40 годишна сериозна жена а се оказа, че имам 15 годишно пубертетче....

Още един урок от живота- Възрастта не гарантира зрялост!

Аз иначе съм готова за раждането физически и психически. Силна съм духом и все по-изпълнена с оптимизъм! От доста време насам не страдам и не се ядосвам за нищо и само наблюдавам събитията без да допускам да ме афектира нищо.

Много скоро бебето ще е с нас и...нямам търпение :)))))

Разсъждения

Сега когато всичко се обърна с краката нагоре, не остава друго освен да седнем и да обмислим стратегии за бъдещето и настоящето...

Говорихме много и стигнахме до заключението, че не можем нито искаме да се разделим сега, нито дори скоро, което ни поставя в ситуацията да продължаваме да живеем заедно още доста. Не само по финансови причини, а и заради удобството на това да сме заедно в отглеждането на детето поне докато премине първите няколко месеца и е стабилизира. Ако живеем всяка на отделно място ще е по-трудно да сме и двете с бебето а поне докато го кърмя трябва задължително да е с мен през цялото време, следователно просто нямаме избор.

За целта трябва да се разбираме както до сега и казано честно това няма да е трудно, винаги сме се разбирали идеално, сега въпреки всичко не е различно.

Може би именно това идеално разбирателство би трябвало да ми беше подсказало още преди време, че връзката ни колкото и идеална да изглежда е по-скоро на друго ниво...

Да, като сестри сме, като души близнаци, разбираме се с половин поглед, поглеждам я и и чета мислите и тя моите, знаем си...не кътните зъби а и мъдреците сигурно, обичаме се много и много дълбоко, дори сега, след всички тези събития, не сме престанали да се обичаме, и тя ми го казва, и аз, а и го виждам и го усещам...

Друг е въпроса, че също е истина, че физическото привличане между нас отдавна го няма- Lesbian bed death...Това също трябва да го призная. Колкото повече мисля, толкова повече стигам до заключението, че това което се случва е за добро. Истината е, че ние никога нямаше да съберем сили да се разделим и да си търсим щастието някъде с други хора, именно защото това разбирателство между нас ни задържаше, въпреки липсите които е имало винаги нашето семейство...

Освен това има и друго нещо, вярно, че страдах доста тези дни и се измъчвах от ревност и страхове за бъдещето, от разочарование и болка от наранената гордост...Казват , че момента беше неподходящ, че Беатриз трябваше да се въздържа докато родя...Да, но може да е точно обратното. Давам си сметка, че ако сега не бях бременна и нямах това съкровище вътре в мен и съзнанието , че заради него трябва да се държа, със сигурност бих рухнала и бих го изживяла много по-тежко.

Сега се държа а и казано честно съм много по-спокойна от колкото при която и да е раздяла която съм изживявала. Имала съм къде къде по-болезнени раздели с хора с които не съм имала и една хилядна от това което имаме с Беатриз....Изглежда нелогично но е факт. Не страдам и дори имам способността да гледам трезво на нещата и дори, ДОРИ имам способността да се зарадвам за Беатриз...

Невероятно но факт!

Сега, трябва да призная, че преминах през доста етапи. Имах момент когато исках да им се случат и на двете куп нещастия, когато и казвах, че ще платят скъпо това което ми направиха...После се замислих как бих се почувствала ако наистина им се случи нещо наистина гадно и си дадох сметка, че изобщо не искам това. За Беатриз в никакъв случай, но дори за любовницата и. Не искам да им се случва нищо лошо и на Беатриз специално и желая само добро!

Тя е която беше до мен толкова години поддържайки ме във всичко и помагайки ми, подкрепяйки ме и обичайки ме. Тя ми беше верен партньор до сега и макар за напред да не сме вече това което бяхме, ще продължаваме да бъдем партньори в отглеждането на детето ни и не само.

Не само, че тепърва трябва да живеем заедно още доста време, а и след това, Беатриз винаги ще бъде Беатриз за мен и за детето ни другата му майка....
Ако тя е щастлива с друга жена аз няма да съм тая която да и разваля щастието, не искам просто...

Освен това за мен самата може да е по-добре така също. Ако остана с една жена насила, една жена която не ме обича вече като жена а само като приятел. Ако остана насила и я задушавам със заплахи и изнудване, скоро ще дойде деня когато не само, че няма да остане приятелство между нас а и ще се намразим истински и дълбоко, както става с много двойки които познавам...

Не! Аз ще я оставя да живее и също ще гледам напред към бъдещето, където кой знае, един ден може също да срещна много по-съвместима с мен жена и да създадем наистина здраво семейство базирано на повече неща от които имахме с Беатриз...

Макар, че тя повдигна много летвата...

За сега само мисля и ще мисля за детето ми и за настоящето. На Беатриз и желая късмет, макар, че най-вероятно няма да е с тази жена заради която ме нарани толкова, сигурна съм в това. Първо защото усещам как нещата между тях започват да охладняват и второ защото човек способен на това което направи тази не е препоръчително да ти е партньор в живота. А сигурно и другата си е помислила същото за Беатриз. Поне аз бих се замислила какво да очаквам от някой който си оставя бременна жена и тръгва, както и обратното...
Та тяхната история я усещам как скоро ще приключи и по-добре!

Не, че очаквам Беатриз да се върне при мен! Веднъж отворена бутилката на духа няма смисъл повече, просто искам нещо по-добро за нея базирано не на такава негативна енергия която са набрали те до сега.

Съжителството ни до сега не се е променило, живеем много добре една с друга, направихме някой уговорки като да се уважаваме една друга и любовницата и да не се обажда в къщи, нито да чатят от вкъщи или поне когато аз съм тук. Вече го прави само и единствено от работата и, и когато ме няма. Аз също няма да чатя когато Беатриз е в къщи и няма да си сипваме сол в раните...Поне докато живеем заедно ще се съобразяваме една с друга.



Проблема е друг сега, всички роднини, приятели...Малко по малко започнахме да казваме на хората това което ни се е случило...Много е неприятно да трябва да се обяснява сто пъти на всеки поотделно за ситуацията...Другото неприятно е, че всичките ни приятели са общи и хората се чувстват неудобно виждайки се с една от нас, защото мислят, че другата може да помисли, че се говори за нея...Има такива моменти и е много неприятно.

Колкото до любовницата, тя живее в друг град и до сега са се виждали два уикенда с жена ми, останалото е чат и смс-и...Не е някакво постоянно присъствие в живота ни но е фактор...За мен е голямо облекчение факта, че не се налага да я виждам или да я познавам...ако живееше близо щеше да е много по-непоносимо, може би дори нямаше да е възможно да продължим да живеем заедно...

Сега, единственото с което ще трябва да свикна е, че Беатриз ще изчезва от време на време за един-два дена, и че ще знам къде отива...Останалото ще бъде съвместно съжителство и заедно отглеждане на детето ни. До сега също сме така, дори се прегръщаме и още спим в едно и също легло, нещо което няма да се промени и за напред. Истината е, че за сега няма никаква друга промяна в отношенията ни, с изключение на това, че знаем на къде отиват нещата.

Има неща от които ме боли, но трябва да призная, че Беатриз не ме изоставя, нито мен нито детето ни. Поема си отговорностите и се грижи за мен въпреки всичко.
Сега е на екскурзия с баща си но ми се обажда всеки ден няколко пъти и ми казва непрекъснато какво ми е купила, и на бебето, пита как сме... Когато се върне ще си вземе няколко дни за да е до мен в първите дни след раждането и по време на раждането също...

Много приятели ми казват непрекъснато, че може да се върне, че всичко ще се промени с идването на детето. Че се случва в много семейства...Истината е, че не само, че не вярвам да се върне а и не искам вече! Аз самата вече осъзнавам, че не искам да мисля за събиране с Беатриз а само за приятелство с нея.
Не бих могла да и вярвам никога вече като до сега, не бих могла да допусна да ме докосва и силно се съмнявам някога да се променя толкова, че да пея друга песен.


Скоро бях на среща с Акушерката която ми води бременността и говорихме и с нея за това което се случва. Исках да знам дали ако аз страдам, се отразява на бебето. Успокои ме, че то си е много добре там и не разбира нищо от случващото се.

Каза ми също, че това се случва с много, страшно много двойки по време на бременността. Това а и по-страшни неща. Много хора се отказват от отговорност и не искат бебето, други дори малтретират психически бременната...
Предимно хетеросексуални двойки и тя беше изумена да разбере, че жените също можем да правиме такива неща...

Ами да... жените можем да сме също толкова лоши като мъжете а понякога дори повече! Това ми срива до основи теориите, че жените сме друго нещо...Явно просто става дума за хора и ситуации. Дали са се подходящите фактори като да се извърши действието и пола тука няма никакво значение...

Общо взето ние се разделяме, но не е травмираща раздяла с крясъци и обиди, с „не искам да те виждам в живота” и подобни...Разделяме се емоционално но не и физически, за сега, и то се разделяме знаейки, че винаги ще сме една до друга подкрепяйки се и помагайки си, отглеждайки заедно детето си и уважавайки се една друга и дори уважавайки евентуалните ни бъдещи партньорки които ще се появят един ден...С изключение на тази която сега има Беатриз, би било прекалено да иска това от мен...


Та на фона на всичко това, искам да кажа, че като цяло съм много добре предвид обстоятелствата. Вървя усмихната по улиците и съм много спокойна, много по-спокойна от колкото се предполага. Имам подкрепата на много приятели, роднините ми са до мен както винаги, Беатриз е до мен също въпреки всичко, имам най-важното бебето ми....Аз съм един щастлив човек който започва нов етап в живота си :)))
Лошото е само , че новите етапи почти винаги се започват с малко тъга по старите такива...



И ще трябва да променя облика на този блог , след като вече не може да бъде това което беше когато го започнах...

Тихата вода...

В живота ми настъпи неочакван обрат…

Много ми е тежко да напиша това което ще последва, но… нещата които не могат да бъдат променени или избегнати е добре да се научим да ги приемаме...


Преди време писах за кризата която изживяваме с жена ми , а преди това и за това, че тя започна да флиртува със стари познати…


Е, наскоро разбрах, че един от тези флиртове са се превърнали в нещо повече…


Не искам да говоря за вина и нетолерантност, макар, че точно това чувствам… Чувствам се предадена и изоставена в най-тежкия момент…


Добре, едва ли има момент в който е добре да откриеш, че жена ти има паралелна връзка, но при всеки случай бременността е време когато очакваш и се нуждаеш най-много от подкрепа и обич…


Тези дни говорихме доста по темата и тя призна за тази “връзка”…Призна, че от три месеца говорят и се срещат, че чакала “подходящ момент” да ми го каже, но е факт, че е влюбена и т.н. и т.н, и т.н.….


Призна, че страстта между нас от нейна страна отдавна е минало, че дори детето е било последен и отчаян опит да спасим връзката ни…


Ако се вгледам много дълбоко в себе си, трябва да призная, че в мен също отдавна няма следа от страст към нея, но аз вярвах, искрено вярвах(!!!), че имаме други неща, много по-важни неща...


Ще продължим да живеем заедно докато можем да си позволим да се разделим, и докато детето ни се стабилизира... но от тук нататък ще бъдем… само две партньорки в отглеждането на детето ни и “приятелки”…


Казано честно изживявам един от най-тежките моменти в живота ми…


Но от друга страна не мога да не призная, че може би в друго време бих рухнала много повече от такова развитие, докато сега самата мисъл за бебето ми ме изпълва с желание за живот и оптимизъм… Само с едно ритниче той успява да ме накара да се усмихвам и да гледам ведро напред…


Повечето хора които ни познават не могат да повярват… Никой не може да повярва всъщност...нито дори аз... Никой, никога не е очаквал това от Беатриз… Изглеждаше, че ме обича повече от живота си, изглеждаше така сериозна и стабилна, и толкова... правеше за мен ТОЛКОВА неща… шoка е невероятен!!!


Тихата вода най-много носи!!!

34 седмици :)))

Продължаваме да напредваме, вече остава малко, приблизително месец и половина.

Да носиш такъв голям корем си е сериозна работа! Спи се все по-трудно, движенията стават все по тромави и на моменти болезнени, самото съществуване се превръща в предизвикателство...

От около две седмици насам ми става лошо всяка сутрин. Тъкмо мислех, че това е преминало, че с първите месеци си отиде и неразположението...ами не, върна се. Дори ми дадоха хапчета за да съм по-добре. До сега не пиех нищо ненужно защото не исках да тровя Велик с разни химии, но сега вече нямам сили и започнах да пия хапчетата. Още повече, че трябваше да шофирам всеки ден. Трябваше да съм в състояние.

Имам огромен късмет с времето! От повече от три седмици, времето тук е хладно и ветровито, понякога вали по малко. Не е студено, все пак е лято, но поне няма от онези жеги които ме убиваха преди. Дано издържи така още известно време!

Приключихме и курса за подготовка за раждането и вече съм си приготвила багажа за в болницата. Казаха да го приготвим от седмия месец нататък за да сме готови във всеки момент, ако се наложи да се тича или да се изпрати някой да ми донася неща от вкъщи да е готово.

Багажа за болницата се състои от : Халат, от 2 до 4 нощници или пижами по желание (за смяна, кърви се много и следователно се сменят често), чехли , еднократни бикини, сутиени за кърмене, тампони за спиране на кърмата, джапанки, несесер с нужните за личната хигиена неща и това е. Казаха, че в болницата дават специално превръзки и памперси за децата така, че това не трябва да се носи.

За интимната хигиена след раждането ме съветваха да ползвам сапун от този на килограм, като домашния сапун които всички сме виждали у нас, особено по селата. Казват, че за раните след раждането е най-доброто средство за по-лесно зарастване и т.н. Друг трик който предложи моята акушерка е да се мажат зърната на гърдите ако са напукани при кърменето или наранени, с крем за ръце. Казва, че за тази кожа , кремовете за ръце са по-добри от всички специални кремове които ще открием в аптеките...Аз лично ще пробвам, защото тази жена е много мъдра и ми вдъхва голямо доверие.

Друго важно нещо което научих в курса за подготовка за раждането е типове дишане за самото раждане. Казват, че само чрез контрол на дишането може да се премахне до 40% от болката при раждането. Принципно системата е да се диша дълбоко когато няма контракции или идват, но докато трае контракцията да се диша повърхностно, т.е без да се пълнят дробовете и да се издува диафрагмата. Защото контракцията свива матката и притиска диафрагмата предизвиквайки огромна болка като се допрат. Целта е докато матката е свита диафрагмата да не се допира до нея и така да се избегне болката. За това се вдишва дълбоко преди да дойде контракцията и учестено и повърхностно докато трае. Ако контракцията е дълга може да се сменя вдишване нос и издишване уста и обратно или само нос и после само уста...

Жените които крещят от болка докато им идва контракция, си предизвикват сами още повече болка защото издуват диафрагмата изпълвайки я с въздух и я допират до матката която в този момент е като камък. Така, че не крещете! Концентрирайте се да посрещате и изпращате контракциите с подходящо дишане.

За детето ще трябват после дрехи за изписване и нищо друго. Докато сме в болницата ще го обличат с техни дрехи. За изписването на малкия мислех да му сложа едно костюмче което му е пратила леля му Стефи , но се оказа, че е големичко за новородено, така, че ще почака да порасте малко за да му го обличаме.

Направихме вече голям пазар за него, купили сме му всички нужно а и получихме много подаръци. Доста се заричахме да не купуваме като луди, но истината е, че вече имаме толкова неща, че вече се замисляме къде да складираме всичко това...

Друго нещо което се заричахме беше да не купуваме само сини дрехи, и пак не можахме да го изпълним...От една страна е много трудно да се намерят дрехи унисекс, навсякъде където и да отидеш дрехите са разделени на сектори за момченца и момиченца. От друга на мен лично не ми харесват цветове като жълто, оранжево, искрящи тонове, цикламено, шарений...
Харесвам кафяво, зелено, синьо, бежово, сиво, бледо розово...Дрехите и нещицата на Велик са също в тези тонове, както и моите собствени дрехи, просто това ми хваща окото....

Но като оставим всичко това настрана, признавам, че дори в мен съществува онова...Онова с което толкова се ядосвам, дето прави родителите да слагат сини дрехи на момченца и розови на момиченцата, имам го наблъскано в подсъзнанието...

Не, че на Велик няма да му обличам от всичко, но поне за сега признавам, че като преглеждам покупките няма как да не призная факта, че повечето неща са сини...и то тези които съм купувала аз...


Реших да си сменя гражданството! Беше ми много тежко да взема това решение, но след страха който пребрах покрай гражданството на детето ми, си дадох сметка, че българското гражданство е нещо с което е по-добре да се разделя.

Не исках да го сменям и мислех, че не ми е нужно, освен това от романтични причини, за да може да съм си българка, детето ми да да е българче ако един ден предпочете... Но наистина ако някога искаме да си върнем гражданството можем да го постигнем лесно след като имаме български произход, както аз така и детето. Той си е испанец вече де, заради майка му Беатриз.

Предадох документите, молба за среща, свидетелство за съдимост и за раждане и сега се подготвям за прословутата среща, на която трябва да отида с жена ми и с двама свидетели не-роднини, както и още един куп документи.


Освен това днес приключих с шофьорските курсове, днес взех изпита :))))) Общо взето си изкарах цялата бременност в учебните коли, няма да ме учуди ако Велик реши да става пилот или поне професионален шофьор...

Изповед на една майка със сърцето

Hester Prynne e автор на един от любимите ми блогове La Letra Escarlata (http://la-letra-escarlata.blogspot.com/). Определението което е дала за себе си с няколко думи е : Жена. Лесбийка. Феминистка. Активистка.Червена. Писателка. Домакиня. Любител на книгите.Готвачка. Отрекла се от църквата. Преводачка. Приятелка. Дъщеря. Сестра. Любяща съпруга. Майка.
За повечето хора които я четат е още много неща : утеха, вдъхновение, пример...Темите които засяга и начина и на писане достигат до дъното на душата, галят и успокояват, показват ни, че нашите емоции не са толкова странни...Естер и жена и очакват своята първа дъщеричка, по случайност разликата на децата ни, до сега, е три дни :)
Ако аз разказвам тук гледната точка на биологичната майка, тя разказва другата гледна точка, на майката със сърцето. Последния пост който публикува в блога си е именно с тази тематика. Толкова дълбоко и искрено описание на чувствата, вълненията , страховете които изпитва една такава майка...този и пост развълнува много хора, веднага получи няколко отговора от няколко други блога на майки лесбийки. Аз също се развълнувах доста и я помолих да ми позволи да го преведа за да може така да достигне и до момичетата в България, защото съм убедена, че разказът и ще помогне на много майки със сърцето да си изяснят емоциите а и на техните партньорки да разберат как се чувства половинката им, има неща които колкото и да опитваме не можем да почувстваме, добре е да ни разкажат и своята гледна точка.


Изповед на една майка със сърцето

„ И така започнахме нашето пътуване по красивият, макар, че често пъти сложен път на двойното майчинство. За да продължим с метафората, скоро разбрахме, че тази земя беше нашият дом. Въпреки, че също беше дома на много други жени, беше нещо практически недокументирано. Къде бяха нашите примери? Къде бяха техните истории и поуките? Като биологична майка имах на мое разположение куп майки желаещи да ме посъветват, да ми разкажат за техните раждания да ме поучат за кърменето, имах моята гинеколожка и моята собствена майка, всички те с готовност да ми дават куп съвети, подкрепа и да ми разкажат истории подобни на моята за навлизането си в майчинството. Но къде беше подкрепата за моята жена? Къде бяха разказите на други жени които като Фаит, бяха решили да отложат или да се откажат да раждат за да могат да помагат на жените си за да могат те да го направят? Къде бяха разказите за ежедневието отглеждайки едно дете което е родила друга жена но което е също твое, но по един друг начин? Фаит се нуждаеше от всички тези неща. Аз се нуждаех от тези неща. И един ден нашата собствена дъщеря щеше да се нуждае от тези неща.” (превод от Harlyn Aizley в Confessions of the Other Mother).

Една майка със сърцето е една не биологична майка. Изразът се създава с цел да се избегне отричането в названието ни като майки, подобно на друг израз използван преди време за название на осиновени деца, които се наричаха деца от сърце. По този начин и също като когато някой осиновява, думата „сърце” показва едно много силно желание което дава на тези майки, също така и на осиновените деца, същата символична стойност като на биологичните.

Казвайки това става ясно, че никоя от двете майки не е по-истинска от другата, и в такъв случай въпроса с който се сблъскват много често двойките от две жени с деца „Коя е истинската майка?” отпада окончателно и заедно нея всеки тип обяснения и въпроси които не са на място и които никой не задава никога на никоя хетеросексуална двойка.

Лесбийските семейства предизвикват консепта за семейство който е въведен от системата като базира колоните си върху любовта и не върху биологията. Разбира се не са единствените които го правят- опърничави хетеросексуални и всеки вид гей семейства могат да следват и действително следват тази тенденция, но аз тук пиша за нас и не за друг тип фамилии.

След това въведение искам да ви призная (за това сложих това заглавие), че може би този е един от най-трудните постове които съм писала, които ми излизат от душата и които ми е много трудно да пиша защото личното, дълбоко душевното се сливат с политиката, и след като това е разказ за сърца и от сърце, думите ми идват от вътре, и чувствата на тази която пише и на много от хората които ще го четат могат да бъдат засегнати в един момент...


Тя е която е бременна, и за това нейните изживявания от последните две години през които сме в процеса, ще съвпаднат отчасти с моите, но в много други не. Много от изживяванията на бременните жени са отразени в много книги и курсовете за подготовка за раждането също помагат много. Други от изживяванията като на бременна лесбийка, или на жена подложена на сложен процес на изкуствено осеменяване, без да има репродуктивни проблеми а само заради факта, че с нуждае от сперма-те не се появяват в никоя книга , поне тук в Испания, като например факта, че си бременна те прави да изглеждаш хетеросексуална пред всички и трябва непрекъснато да излизаш от гардероба с доктори, продавачки в супермаркета и толкова много други случаи...Моята вещица има много неща за разказване върху нейния опит във всичко това, но тя ги казва по свой начин и аз по мой, поне тук, в моя блог.

За щастие всичкото това време в което опитвахме да имаме дете и последвалата бременност само постигнаха да ни сближат още повече. От моя страна любовта която чувствам към нея е много по-силна ако има на къде. Възхищавам и се, уважавам я и не минава един ден само без да се очаровам от силата и, нежността и към мен и към това бебе, което расте вътре в нея. Доброто настроение дори в моменти в които е била реално много зле и безкрайното и търпение към всички тези случки и хора които мен ме побъркваха и изпълваха с негативизъм. ОБИЧАМ ТЕ ВЕЩИЦЕ!

Но след като тази част от мен, като колко безметежно влюбена съм вече я познавате от този блог, който понякога е доста сълзлив, преминавам към темата която исках да разгледам днес: Самотата на майките със сърцето!

Може да генерализирам много и да има хора които не изпитват тези неща които ще разкажа сега, за това ще се радвам да участвате с коментари и да разкажете собствените си изживявания. Вярвам, че да го вербализираме е един много важен момент в този свят който всячески се опитва да ни направи невидими.


Глава 1: ИСКАМЕ ДА СМЕ МАЙКИ

Искаме да сме майки и за това започваме да се информираме. Нашата братовчедка Мамен ни представя едно момиче което от известно време опитва да бъде самотна майка по собствен избор, и която посещава една клиника която ни препоръчва и ние също поискахме среща. Предварително сме решили, че първата която ще забременее ще бъде моята вещица, защото тя работи навън а аз в къщи, и когато и дадат болнични по майчинство ще можем да сме двете в къщи и да се грижим заедно за детето. След като искаме да имаме повече от едно дете, следващата която ще забременее ще съм аз, така, че ако всичко излезе добре, след време че разказвам в La Letra Escarlata и другата страна на монетата.

Имайки предвид, че в този момент не сме женени, аз съм оная която седи там докато говорят на моята вещица и я карат да подписва разни документи.

Тогава започват да ни навлизат страховете, че аз не съм никой, когато се роди детето аз законно няма да съм нищо за него ,че ако нещо се случи с годеницата ми аз няма да мога да направя нищо....

За това решаваме да се оженим. Съжалявам, че звучи толкова не-романтично , след това сватбата беше толкова емоционална, че се радвахме много, че решихме да се оженим, но в първия момент решихме да го направим по тези причини.

Струва ми се много обидно, че една хетеросексуална двойка, не се нуждае да е сключила брак за да могат да запишат детето си на името на двамата и без никакви изследвания и доказателства за бащинството на мъжа, докато ние трябва да носим в гражданското доказателство за това, че сме женени и че бебето е било направено с изкуствено осеменяване(защото тук в Испания трябва задължително да е изкуствено осеменяване ако не забрави детето да е на двете дори да са женени), и след това много ясно, зависи дали служителя в гражданското е информиран и не те побърква излишно в дните в които се предполага, че трябва да са най-щастливите в живота ти, защото ти се е родило бебе, а да се наложи да се караш с хората


Процеса по лечението и изкуственото оплождане са много тежки за човека който се подлага на тях: хормони, да си отваряш краката пред някой всяка седмица, лечението на нещо толкова малко медицинско като да се направи едно бебе...и да не казвам, че всеки опит се изживява като една бременност, защото трябва да се пазиш като когато си бременна, и всеки негативен резултат се изживява почти като ако беше аборт. С две думи моята бедна вещица е като да била две години бременна.


И аз, нейната жена? Нервни очаквания и споделени разочарования с нея след всеки негативен резултат и лично аз- много страхове скътани вътре в мен. Страх , че никога няма да го постигнем, страх, че ще ни свършат парите, страх, че на нея ще и писне и ще се откаже, страх да не я боли, че ще и причинят болка или, че толкова хормони ще и се отразят на здравето, криех тези страхове за да не усети тя и да съм в позиция да я насърчавам. Също фрустрацията , че не мога да и дам аз тази сперма, това няма нищо общо с това да искам да съм мъж, а разочарованието, че трябва да зависим от един бизнес като този на изкуственото осеменяване. И разбира се въпросите...въпросите на хората които казват „баща” вместо „донор”, които питат за толкова интимни неща , че не знаеш как да отговориш и как да го асимилираш, и не, че го правят с лоши чувства, просто не могат да се поставят на твое място...

И също надежда, разбира се, аз тука само разказвам негативното, но през цялото време имаше една специална магия, перспективата за това абстрактно същество за което мечтаем и решението да го обичаме заедно. Тези безсънни нощи в които си говорим до сутринта за бъдещето, това нетърпение което ни караше да си стискаме силно ръцете.



Глава 2: НЕВИДИМАТА ЖЕНА

Друг път писах за тежкия опит който представляваше за мен процеса на осеменяването ин витро на жена ми. Тогава не знаех, че това е само малък аванс от това което ме чака като майка със сърцето. Колко наивни бяхме! Мислехме, че след като се оженим щяхме да приключим с дискриминацията, че нямаше защо да се притесняваме повече за това, че за напред всички щяха да се обръщат към мен като към мъжа ако бяхме хетеросексуална двойка,

И скам да кажа, че въпреки, че сега ще говоря негативни неща за доста лекари по този път също срещнахме много добри професионалисти, които се отнесоха много мило с нас и винаги ще си спомняме за тях. Дори трябва да кажа, че много от тези които не се отнесоха достатъчно почтително с нас, просто са го правели защото не знаят как да се държат в такава ситуация и не са имали толкова лоши намерения колкото изглеждаше. Възхищавам се на лекарите, сестрите, те са хора които прекарват много часове от живота си помагайки на хората.

Но честно, както ви казвах... майко мила, сега мисля за всичко това с някакво усещане подобно на нежност като към невинността на децата...Колко наивни бяхме!

В нито една консултация, въпреки, че се представях за съпругата на бременната, изглеждаше , че го разбират. Не ме поглеждаха, всичко обясняваха на моята вещица, всичко я питаха нея, включително имахме случай да и говорят за „твоя мъж” бъдейки аз там...Не ми казаха нищо, нито добро нито лошо, просто не ме виждаха. Абе, бях невидима, толкова невидима, че си мислех , че ако започна да крещя там и да си размахвам сутиена, пак нямаше да ми обърнат грам внимание. Всичко това до днес, когато моята вещица е бременна в седми месец.


Януари разбрахме, че най-накрая го бяхме постигнали. Имаше хора които и честитиха само на нея. Други ни честитиха на двете. И след това въпросите като „Как си?” са почти винаги насочени към нея. Не ме разбирайте погрешно, тя носи най-тежката част : гадене, световъртежи, един огромен корем който трябва да носи в тези тежки дни на лятото...Но аз също се нуждая от мили думи, да ме попитат как съм, как се чувствам, как изживявам всичко това...

Ролята на двойката не една бременна жена, била тя мъж или жена, трябва да е да се грижи за всичките движения, местения и носене на багажи за да може тя да бъде здрава и бебето да бъде здраво също. Например, задачата около готвенето е много важна, защото е форма да се грижиш както за нея така и за бебето. Също да чистиш къщата, да и правиш масажи...Аз правех всичко това очарована защото така се чувствах участница в бременността и не само един наблюдател.


Имайки предвид, че аз също съм една жена, хормоните които атакуваха жена ми, засегнаха също и моите тяло и душа. Но аз съм до някъде гледачката, емоционалната опора в двойката и много често трябваше да игнорирам собствените ми чувства и страхове, за да мога да мога да и помогна на нея и да нося нейните такива, защото всичко което се случваше с нея, се случваше също на бебето ни. И защото достатъчно имаше да страда тя, горката ми вещица...

И така докато дойде момента в който ако някой ми кажеше една добра дума и избухвах в плач, защото не си давах сметка колко много се нуждаех аз от една мила дума, от това да бъда призната...Защото изведнъж си давам сметка, че си бях изградила една броня на смела съпруга и не знаех да поискам опора от моите близки и те също не знаеха, че се нуждая от това. Защото страховете и всички тези неща които имаш вътре, са за споделяне с близките ти, когато не можеш да ги споделиш с жена си.


Културално и социално, ролята на съпруг на една бременна жена е признат и е много по-лесно да се срещне подкрепа, но на жена на бременната, това малко хора го разбират , и както в толкова много неща се превръщаме в пионери без да го искаме дори.


За капак, разбира се, имаш същите притеснения като всяка друга майка: Ще се справим ли?, Какво трябва да яде една бременна?, Не дай-боже да го загубим! Какво означава това което усеща жена ми, да не някакъв лош симптом? Как да се борим с гаденето? бла бла бла...

Търсиш информация в списания и книги и о изненада! Няма нищо за нас, НИЩО! Във всички статии се говори за „бъдещия баща” и „твоят съпруг”. Ставаш експерт в игнорирането на всичко това, да не обръщаш внимание на снимката на тази двойка момче и момиче на снимките и се питаш: „ Толкова ли е сложно да напишат „партньора ако го има”? Само това и вече ще могат да го четат жени с партньори мъже, жени и самотни майки.

Веднъж дори писах писмо до списанието „здравословна бременност” разказвайки им, че ми харесва много информацията която намирам там, но ми липсва да говорят за друг тип семейства. Писмото ми започваше така : „ Казвам се Естер и очаквам дете, но не съм бременна...” Беше писмо на месеца и ми дадоха награда, нещо което не знам какво е защото още не е пристигнало. Но два броя след това продължиха да правят същото...


Глава 3: Близко бъдеще

- Страх номер 1: Когато отида с жена ми в родилното, ще се отнесат ли добре с нас? Ще трябва ли също този ден, предполагаемия най-щастлив ден в живота ми, да се боря да не съм невидима и да давам обяснения на всички за това какво правя там? Надявам се, че не защото избрахме една болница където изглежда, че се взимат под внимание и „другите типове семейства”. Да стискам палци!!!

- Страх номер 2: Ще се справя ли добре по време на раждането? Ще знам ли да помогна достатъчно на горката ми вещица в това страдание?

- Страх номер 3: Какво ще почувства жена ми когато аз кажа, че съм майката на бебето бъдейки тя която го роди току що? Ще има ли някакво негативно усещане което сега не си представя, или ще иска ли тя сама да притежава титлата майка?

- Страх номер 4: първите месеци жена ми ще кърми детето ни, защото и двете мислим, че това е най-доброто. Това означава, че ще прекарва много време с него и ще създадат здрава връзка между тях. Освен това ще имаме много посещения-което е един късмет, нашата дъщеря ще я обичат много хора, които също ще искат да я вземат в ръце. Ще успея ли аз да изградя също здрава връзка с детето ми, ще ме обича ли, ще ме познава ли?

- Страх номер 5: Ще имаме ли някакъв проблем в гражданското?

Това да страхове които може да изглеждат абсурдни. Освен това от мен зависи да направя да ме уважават в болницата или в гражданското например.

Но разберете ме, понякога се чувствам уморена след всичко това. Мисля, че да напиша всичко това тук е освен един политически акт на визибилизация , един начин да махна всичко това от плещите ми и да събера сили . Само ни остават два месеца! Силно развълнувана съм и много щастлива, въпреки този пост който изглежда доста черен, вярвайте ми.

-Открих три книги които ми помогнаха много но са на английски. Без съмнение би трябвало да бъдат преведено за всички. Ако говорите този език не се колебайте да ги потърсите, особено първата:

1-The New Essential Guide to Lesbian Conception, Pregnancy & Birth, por Stephanie Brill (Ed. Alyson Books)
2-Confessions of the Other Mother. Nonbiological Lesbian Moms Tell All!, editado por Harlyn Aizley (Ed. Beacon Press)
3-For Lesbian Parents, por Suzanne M. Johnson y Elizabeth O’Connor (Ed. The Guilford Press).
-Други книги ненасочени към лесбийките, но много полезни за да се поставиш на мястото на бременната си жена и да можеш да и помогнеш и разбереш , са следните

1-La revolución del nacimiento, por Isabel Fernández del Castillo (Ed. Granica)
2-Amar sin miedo a malcriar, por Yolanda González Vara (Ed. RBA)
3-Qué se puede esperar cuando se está esperando, por Heidi Murkoff (Ed. Medici)

Навлязохме в 8-ми месец

Остава малко, само два месеца, а може и по-малко.

Oт седмия месец се счита, че се навлиза в последното тримесечие, най-тежкото от гледна точка на неудобство. За мен също е тежко и определено корема ми тежи. Нощите са дълги, не намирам удобна поза, въртя се по цяла нощ...Имах около две седмици в които бях доста зле и почти не спях, четох за синдрома на неспокойни крака и мисля, че точно това ми се случваше. За щастие тези два-три дена съм по-добре. Поне успявам да спя по няколко часа.

Не искам и да си представям как бих била без възглавницата за бременност! Без нея просто не мога да спя! Отидохме един уикенд в една вила за селски туризъм на морето и не си взех възглавницата. Заклевам се, не можах да мигна! Накрая когато си тръгвахме, бях с такъв измъчен вид и такива торбички под очите, че домакинята се притесни да не би да не съм доволна от условията...Успокоих я, че просто ми е липсвала възглавницата, и че следващия път като ходим (което ще е скоро защото много ни хареса!) ще види как като си я нося няма да има проблем.
Препоръчвам горещо тази възглавница! Ето така изглежда



Последния месец беше доста тежък за мен предимно от емоционална гледна точка, а и си имах сериозно лични причини...смъртта на дядо ми, последвалите разправии а и имахме доста проблеми с жена ми, караници и отдалечаване...Тя премина някакъв тип депресия или емоционална криза, която според мен се дължеше на внезапното осъзнаване на огромната отговорност която означава идването на детето...

Тя го искаше и го чакаше, беше супер въодушевена...плачеше от умиление на ехографиите като чуеше сърдечния ритъм и т.н и т.н. но според мен не беше много наясно за това което реално означава идването на детето. В момента в който започна да вижда корема и да усеща движенията на бебето, някак като че влезе в шок и някакъв истеричен страх за загубата на свободата си и ... криза на 40те ли или знам ли...

Започна да говори пълни глупости, да флиртува чисто по детски с някакви девойки по интернет, да се записва в клубове на мотористи и да иска да ходи на екскурзии с мотори...Оплаква се, че от както съм бременна не ходим никъде с мотора, че не можем да излизаме вечер, че не издържам да ходя много, нито да седя много в барове и задимени помещения, че не можем да правим много от нещата които бяха част от живота ни преди...

Изобщо, имахме сериозни проблеми и доста тежка криза.
Сега уж се стабилизирахме и тя си осъзна грешките, призна си страховете и го обсъждахме...за момента сме добре...
Поне за сега се осъзна и аз, въпреки, че съм доста наранена от това нейно детско поведение, мисля, да преглътна и да опитаме да продължим нататък както преди тези инциденти.

При всеки случай, четох, че доста родители, предимно бащи, но и биологични и не-биологични майки, преминават период на истерия когато започне да се вижда ясно, че бебето РЕАЛНО идва. Защото е едно да искаш бебе и да си мислиш, че ще дойде, да но „един ден”...И когато се види, че е факт и почти щелия ти живот ще се промени и ВЕЧЕ се променя наистина...Освен това слабостите които имат бременните жени , постоянното хленчене от неудобства, постоянно неразположение и болки тук там, които другия родител не може да усети и често се взимат за капризничене, и го/я уморяват. Бременната жена от своя страна, в такива моменти се чувства изоставена и разочарована от партньора си, поне аз това чувствах...

С две думи, връзката може сериозно да се разклати ако не се положат големи усилия от двете страни да разбереш другия, а и въпреки това...
Сега жена ми пак се превърна в грижовна и любяща съпруга и майка, да се надяваме да продължава така...

Като изключим личните ми семейни обстоятелства, самата бременност върви доста добре. Бебето е добре, виждахме го няколко пъти, смао не позволи да му видим личицето...
Въпреки тежестта и неудобството, за мен нищо не може да се сравни с първите 4 месеца, което винаги ще считам като най-тежкия период от бременността, поне от моята бременност до момента.

Най-непоносимото за мен в този период е жегата! Жегата може да те убие, може да те съсипе! Винаги ще съветвам всички мой познати които могат да имат сравнително програмирана бременност, да се постараят да го направят така, че последните месеци да НЕ съвпаднат с лятото!!! Аз това не го предвидих и ето ме сега...
Хетеросексуалните двойки по-трудно могат да контролират това, но ние които можем , поне отчасти, нека се възползване от малкото предимства които ни дава факта, че бременностите ни са организирани.

Пропуснах няколко часа от курса за подготовка за раждането защото майка ми беше на България за погребението на дядо ми и аз бях сама в ателието. Сега от понеделник ще започна да ходя, поне на тези които остават. От началото на август ще започнат да ме контролират много по-начесто, да не би да се появи някакво разкритие предварително. Но вече ми казаха да си приготвя багажа за болницата, за да стои приготвено всичко за в случай, че трябва да се тича да е готово...

Иначе нещата на Велик са приготвени от-до :) Имаме дрешки, комплект за хигиена-бебешки гребенчета и други специални неща, шампоани, кремове, памперси, колички от всякакъв вид, седалки, хамаци, чаршафи и бельо, купихме му и ново кошче за бебе. Мислехме да ползваме едно подарено, но ни хареса това и не можахме да се въздържим. Синчето ни вече може да идва и всичко за посрещането му е налице :)

Наследство

Реших да изтрия това което писах вчера или поне тази част която е твърде лична и едва ли засяга някой друг освен мен и моето семейство.

Остана това:
Пари или имоти получени без труд, паднали от небето, пари и имоти за които се е потил и страдал някой друг...това всеки го иска, всеки мисли, че има право на наследство и го чака, и изисква...

Повечето братя и сестри които не си говорят с години или роднини които си хвърлят кал едни на други до гроб...причината винаги е наследството!

Защо хората сме устроени така? Всички хора и навсякъде, не само ние българите, но ние като цяло, сме свикнали да разчитаме много и дори изцяло на наследството което (евентуално) ще получим за да можем да живеем някакъв сносен живот. За това у нас е много по-често срещано това братя и сестри да се изпокарат за наследство.

Дядо ми си отиде съвсем наскоро и сега вече започват да изплуват разни очаквания които някои е имал относно това което се предполага, че е имал човека...Веднага се появиха желаещи да „наследяват”...
************************************************************************************************************************************************************************************************************************
*************************************************************************************
Идеята ми е, че не може да се живее чакайки наследство! Не може да се изисква наследство от никого без да си си мръднал пръста за тоя човек! А дори да си, пак не може да се изисква наследство, защото всеки би трябвало да разполага с имотите си и с тях да гарантира собствената си старост , времето когато си болен и зависим....

Аз съм вече майка, поне ще бъда скоро, и от сега знам, че няма да науча детето ми да чака наследство!!!! Ще се грижа за него докато е малък и ще го науча, че трябва да може да разчита на себе си и ако нещо остане от мене и другата му майка-добре дошло! Но нито е задължително да остане, нито да го чака и още по-малко да го изисква!!!

Един се ражда друг умира

Такъв е живота. Генерациите се менят, старите си отиват и идва ред на новото поколение...Дядо ми си замина, днес беше погребението...

Не дочака да види новия си правнук, а толкова се радваше...Толкова се радваше на Велик и на името му, толкова се заканваше, как ще го дондурка като го види, и че ще бъде „ного итър”...

Почина същата вечер когато Испания стана световен шампион, или поне тогава разбрахме, че е починал... Живееше сам и зет ми отишъл да го търси след като не отишъл да обядва както обикновено у тях...

Толкова се радваше на всички победи на Испания, страната където са децата му....Гордееше с Алонсо и Надал, следеше всички испански спортисти, музиканти и актьори и после ми казваше тържествено, кой какъв успех е имал...Щеше да се радва на победата за световното...

Харесваше му и Сан Фермин, миналата година присъства и беше много щастлив, гордееше се със снимките си от празника и с белите си и червени дрехи...Сега каза, че се чувства уморен и не му се пътува толкова, но си пазил дрехите от празника за друга година...

Беше свикнал да пита вече всеки път и за Беатриз. От началото не питаше за нея а аз вметвах между другото нейното име за да свиква с идеята. После премина на вълната да ми натяква да я представя на братовчед ми, че бил ерген а тя мома...

Аз му казвах, че тя не е мома а живее с мен...той се правеше на глух и пак повтаряше същото...

Следващия етап беше като идваха тук, вече не претендираше да я представям на никой, но говореше за нея в мъжки род и се подхилваше казвайки „тоя Беатриз”...

Той беше такъв, обичаше да дразни по малко и да го прави уж случайно и да се подхилва под мустак.

Последния етап започна когато си заминаха от тук, мисля, че тогава Беатриз истински му хареса. Видя, че е много добър човек, търпелива и много мила с него, винаги го наричаше „Дедо” и той се смееше на акцента J Спря да се заяжда от тогава и започна да пита за нея всеки път като говорехме и да и праща поздрави наред с Хосе. Беатриз се смееше и се шегуваше, че се чувства повишена, защото преди само беше важен Хосе, а сега и тя се нареди с него в хората за поздравяване, следователно беше я вече признал...

Когато му казахме, че ще имаме дете заедно се зачуди, не беше наясно как така детето ще е на двете , обяснихме му, че тука лекарите могат да правят такива неща и той се зарадва искрено, че ще има още внуци. Успокои се кога разбра, че детето ще може да бъде признато от двете , за пореден път стигна до заключението, че тука „ората са ного напреднали”...

Но днес вече го изпратихме... Аз само мислено бях с тях, не мога да пътувам с този корем...Майка ми замина веднага като разбрахме и успя поне да пристигне за погребението, поне за неговото...За погребението на баба ми не можа да си дойде и още не си е простила, сега замина с първия полет който можа да хване...

На мен се опитаха дори да не ми казват, искали да ме пазят... какъв ужас! И каква обида! Как са могли да си помислят първо, че няма да усетя, че нещо става и второ да крият от мен смъртта на дядо ми...Какво пречи на бременните жени да се казва истината? Изобщо....

Признаване на дете от две майки

Обикновено когато се роди едно бебе, родителите отиват с акта за раждане в гражданското и записват бебето на името на двамата, или на един човек ако няма втори родител.

За да се запише едно бебе на две жени, дори когато имат сключен граждански брак, се прави предварително, преди раждането. Това защото в хетеросексуалните семейства съществува вярването, че мъжа е биологичен родител, дори когато не е, докато при нас се знае, че другата майка, не е биологичен родител и предварително трябва да заяви желанието си да сподели майчинството.


Това е много важно!

Нека всички които ще раждат деца с друга жена някъде където браковете между хора от същия пол са позволени, да обърнат специално внимание, особено ако са запазили българското си гражданство. Много е важно! Ако детето се роди преди да е признато от другата майка, а както казах, това трябва да се направи предварително, поне тук в Испания, когато детето се ражда автоматически става български гражданин и вече край! Може да имате брак и може да имате всичко, ако детето се роди като български гражданин, се води по българските закони, следователно другата майка не може да го признае колкото и да се напъва, че има брак и че по законите в Испания тя също е майка...

Аз си изкарах акъла когато разбрах това! Не знаех, дори, че трябва да се записва детето предварително, слава богу, че отидох при социалния работник и попитах така съвсем между другото...

Нужни са следните документи: -Документи за идентичност на двете майки и копия от същите.Важно е също да присъстват и двете майки.

- свидетелство за раждане на двете (чужденките това също трябва да го предвидят!) В моя случай се разбрах с работниците да ми извадят документите които съм предала когато подавахме за да сключим брак и успяхме да го направим иначе трябваше някой да ми го вади от България, да тича да превежда и заверява, да изпращя…а през това време детето може да се роди.

- адресна регистрация на двете

- семейна книжка

- И много важно, свидетелство от клиниката направила осеменяването, доказвайки, че е било със семе от неизвестен донор!
Важно е детето да се признае предварително, хората с испанско гражданство могат да си позволят лукса да се забавят, да не знаят и да си мислят не знам какво си, и ще могат да го направят и след това, но тези които рождената майка е чужденка , трябва да побързат! Аз сега например, съм на тръни докато не уредим това, имайки предвид, че съм в седми месец и фактически е възможно да родя всеки момент...

Днес представихме всички нужни документи, събрахме ги на тичане и добре, че тук няма така ва бюрокрация и хората се стараят да ти помогнат, успяхме да представим всичко нужно. Предупредиха ни да тичаме много защото тук скоро започва честването на Сан Фермин и всичко ще бъде затворено почти целия Юли и целия Август администрациите навсякъде са в отпуск…

Записахме че детето ще се казва Велик Укар Димитров. Това е даване на предимство на фамилията на жена ми, но както и друг път съм казвала, не ме интересува.

Но настоях да го запишат Ukar с К въпреки, че жена ми още се води Ucar с С но отдавна иска да го смени защото те са баски а в техния език К-то се пише с К докато С-то идва от испански. Бащата на жена ми е единствена който още си пише името с С, той и братята му , младите Укар, отдавна са си сменили всички фамилиите на Ukar с К. Всички с изключение на жена ми, но и тя също иска отдавна да го смени, все се отлага заради липса на време, но сега когато фамилията на детето зависи от нейната, трябва да го смени веднага, та като се роди детето да си го запишем както трябва а не после и на него да му сменяме фамилията.

Така, в понеделник вече ще подпишем окончателно признаването и вече спокойно J

C жена ми преминаваме кризата все още, но започва да се показва малко светлинка в тунела...да видим...

Само едно ще кажа, бременността, а според както ми казват познати и периода след раждането на дете са най-сериозната проба за всяка връзка. За добро или лошо, ще се види в бъдеще, но този сериозен изпит ни показва доста непознати лица на партньорите ни...

Иначе със здравето съм добре, страшното изследване което чаках се оказа добро и не само, че няма да ме вкарват в болница а и ми промениха диетата включвайки много неща от които ми бяха забранили, дори ми казаха да премина на нормално хранене с изключение на бързо разграждащи се захари. Отново мога да ям плодове, хляб, макарони, ориз, и не трябва са меря количествата.

От нервите, жегите които ме морят(!) и ми разказват играта, не само, че съм спряла да качвам кила а и за една седмица съм свалила два килограма. Попитах дали това се отразява на бебето и ме успокоиха, че имам много резерви и няма страшно :)

Иначе ме скъсаха за втори път на кормуването...На всичко от горе, сега и изпитващите и автоучилищата излизат отпуска за целия Юли и ще мога да възобновя опитите чак през Август, кой знае дали ще се побирам зад волана...Поне ми остава коза да заплаша изпитващия , че ако не ми даде книжка, ще му родя в колата и да му мисли, току виж се смилят...

Още малко усложнения

Да започна с добрата новина, а тя е, че бебето е добре, развива се според нормите, пъргав е , рита много, сърдечния ритъм и всичко свързано с него върви идеално. Другата седмица ще му правим видео и снимки в 4Д, ще можем да му видим чертите на лицето и да си направим идея за това как изглежда :))))

На мен обаче изглежда ми се падна тежка бременност от където и да го погледнеш...Сега за капак ми откриха диабет по време на бременността. Тепърва ще ми правят още доста изследвания за да се види нивото и сериозността на проблема, но вече е факт, че живота ми сериозно ще се промени от тук нататък. И дано не остане постоянен диабет....

Диабета по време на бременността, е нещо доста често срещано сред бременните жени, особено когато има намесени и фактори като наднормено тегло, генетическа предразположеност и т.н. На една моя позната българка, която също е бременна и то в по-малки месеци, също и откриха диабет сега...На нея и се случи типичното силно наддаване на килограми за нула време заради прословутото хапване от всичко което видиш та да „не ти стане нещо”...

По принцип този диабет, не е вреден за здравето на бебето нито дори не е задължително вреден за здравето на майката след бременността. Едва 10% от развилите диабет по време на бременността жени, остават диабетици след раждането. По принцип с подходяща диета (много сериозна диета всъщност, уф....) , може да се контролира и да не се стигне до трайни усложнения.

На мен ми направиха едночасовото изследване което се прави на всички бременни за проверяване метаболизма на глюкозата, и се оказа, че резултата е доста лош. Диагнозата е нетолерантност към глюкоза и диабет по време на бременността. Сега следва да ми направят още едно по-сериозно изследване от три часа. Според резултата ме предупредиха, че е възможно да се наложи да ме задържат в болница за остатъка от бременността...

Сега...аз сама съм си виновна за това да стигна до тук. Преди бременността водех сравнително добра и здравословна диета, макар, че също имах наднормено тегло и преди това, и макар, че си позволявах доста „кръшкания” между основните хранения, но като цяло се хранех здравословно. От начало както забременях започнах добре, хранех се предимно с пресни зеленчуци и плодове, но после се отпуснах страшно и още повече след като не можех и да помириша месо, риба, яйца, и какво ли не, дълго време ядех само картофки а ла брава и разни боклуци като пасти и сладки...Много пъти ми говореха, че съм рискова група и ми поставяха диети, които съответно не спазвах...

Споделям всичко това тук защото напоследък разбирам, че този блог се е превърнал в референция за много жени, настоящи и бъдещи майки, и не само хомосексуални, и някои от тях намират тук отговори на въпроси които ги засягат или за в бъдеще ще са им актуални.

Именно по тая причина, искам да се обърна към тези настоящи и бъдещи бременни, и да им кажа, да не правят като мен. Да не се хранят неправилно, че може много да си усложнят положението, на тях и на децата си. Ако им поставят диета да я спазват навреме и да не се водят никога по бабини деветини и да „адът за двама” нито дори да искат да опитат от всичко само защото са бременни. Всичко това са пълни глупости! Трябва да се води правилен и разнообразен хранителен режим и да даваме на бебето и собственото ни тяло всички нужни вещества, без да се прекалява грам, защото самата бременност понижава доста обмяната на веществата и могат да се получат сериозно усложнения!

Аз сега съм на нокти, защото ако поискат да ме задържат в болница, за мен ще бъде фатално. Поне сега ми изглежда фатално...

Остават ми три месеца, аз не мога да си позволя да затворя ателието за три месеца, нито майка ми може да е сама там три месеца, нито можем да си позволим да наемем някой, защото няма какво да го правим този човек след това, нито мога да си позволя да спра уроците по кормуване за толкова време и след това да се наложи да започна отначало...

Изобщо от където и да го погледнеш, ще ме съсипят...

Пробата е утре и дано само да покаже добър резултат та да си остана у нас...Ако някой, някога е имал желание да ми праща положителна енергия, сега е момента :)

Шести месец.

Как бързо минава времето...Имам чувството , че беше вчера когато правех тестове за бременност, понякога много преди да са минали 15-те задължителни дни от инсеминацията. Когато тичах през 5 минути в банята, да видя дали не ми е дошъл цикъл. Когато гледахме всеки ден в интернет развитието на бебето , когато беше с размер на грахово зърно, че и по-малко...

Без да се усетим влязохме в шести месец и корема изобщо не може да се скрие. Бебето вече рита все повече, върти се и ако преди се притеснявах, че не го усещам, сега се притеснявам, че ако сега съм така огромна и сега ме боли когато рита, какво ли ще е когато е още по-голямо...Сега бебето е в състояние в което би могло да оживее дори извън тялото ми, тежи около 700 грама и достига 30 см. Днес гледах метъра и си представях колко още трябва да ми порасне корема когато достигне 50 см и наддаде още цели две кила.

Дефакто остават три месеца и след това ще го имаме тук при нас :))))

Вече се подготвяме за идването му усилено, имаме много от нещицата му, други са поръчани, трети са ни обещани...

При следващото ми посещение при акушерката която ме следи (тук те следят паралелно акушерка и доктори), ще ме запише на курса за подготовка за раждане. До колкото разбрах, са няколко часа седмично, където те учат на много неща свързани с раждането, кърменето, показват ти как се къпе бебе, как се преоблича и т.н. Всички го препоръчват много горещо. Дори приятелки с по 3-4 деца всеки път като са бременни се записват, уверяват, че се научават много ценни неща. Освен това, на тези курсове, подаряват много продукти за бебетата, като шампоани, кремове, лосиони и т.н., както и много марки производители, дават продукти с цел реклама.

На курса може да те придружава другия родител, който също научава много неща, като как да асистира в момента на раждането и при болките преди това, също да полага грижи за бебето и т.н. Мисля, че е много добре да се учат другите родители(освен биологичната майка), били те бащи или майки, да споделят задълженията по отглеждането на малкото. Обществото има нужда от възпитание и това партньора да присъства на курса е една добра идея. Сега моята жена точно, със сигурност няма да може да присъства на всички часове, по принцип работи много, но винаги когато може ще идва, и аз ще настоявам за това също!

Иначе сега бременността е много по-поносима от първите месеци. Въпреки, че съм по-тежка, по-трудно подвижна, понякога ме дърпат сухожилията и понякога ритниците от Велик се усещат...да кажем много ясно :) Въпреки това нищо, не може да се сравни с първите 4 месеца които за мен бяха ад.

Вярно, сега още съм много нервна, рева още за щяло и нещяло, изживявам трагично какво ли не...

С жена ми се изпокарахме тази седмица, пак последица от това мое състояние, което явно става все по-непоносимо...

Стигам до заключението, че бременността, или поне в някои случаи, е сериозно изпитание за връзките. Ние никога не се бяхме карали толкова, поне не без да става дума за свекър ми...

Както и да е, оправихме се за сега, дори се шегуваме , че само заради сладкия момент на сдобряването си заслужава да се изпокараш... Но истината е, че изкарахме сериозна криза или поне аз сериозно го изживях...

Беатриз ми каза много тежки думи и аз на нея също, имахме три-четири дни в които мислехме какво ли не. Сега се гушкаме и тя ми носи цветя а аз и готвя любимите неща...До кога? Един Господ знае.

Познати и приятели с деца предупреждават, че още не са дошли най-сериозните изпитания за връзката, които са безсънните нощи, постоянния рев на бебето, когато се виждаме една друга не нарешени и изтормозени сутрин...Да се надяваме да преживеем всичко това като тази последната караница, но едно е ясно, пътя пред нас не е лек. Както не е лек пътя пред всяка двойка която живее заедно и трябва да си нагажда характерите един към друг, а когато се има и дете трудностите стават още повече.

Сега докато пиша това, получавам по някое и друго ритниче от Велик и си мисля, колко горчиво-сладък период е бременността и как различните емоции се преплитат в сложен коктейл. Но най-важното остава това малкото същество, което се оформя вътре в нас за да се превърне в нов човек, още едно сложно създание, което ще трябва да разгадаваме и търпим, и да ни разгадава и търпи поне докато дойде момента да поеме по своя път...