Да живееш с бебе

Една седмица от както сме в къщи и вече започваме да свикваме един с друг и да се настройваме за бъдещия ни съвместен живот. Започвам да познавам по физиономията която прави дали само мрънка на сън или наистина ще се събуди, по начина по който спира да яде дали иска само почивка или да му махна този биберон от погледа...

Целия ми живот се върти около него и това да е добре той. Понякога имам параноични състояния когато виждам всякакви неща които могат да му се случат и изпадам в паника, друг път ставам по сто пъти на нощта , дори когато той спи, за да проверявам дали диша…Както се казва „никога да не ти се случва това което мисли майката”!!!!

Когато го гушне някой от купищата роднини и приятели които се изнизаха да го видят тая седмица, и го държи свит или в поза в която ми се струва, че ще го изпусне и ще падне, стоя на тръни докато не го оставят… Тука е едва ли не задължително всеки който дойде да вземе бебето в ръце а аз понякога страдам от това но пък и не мога да откажа, достатъчно ми се носи славата на странна…

Усещам как съм се занемарила себе си до краен предел, понякога си давам сметка, че не съм смогнала да си измия зъбите до 12 часа, а сега видях, че са започнали да ми се появяват стрий на корема, сега когато спада…Цялата бременност издържах без една стрия и то при положение, че имах ОГРОМЕН корем (като за бебе от 5 250…) и сега, когато точно обратното корема спада, сега ще се изпусна и ще ми се появят стрий? Ами да, логично е…аз преди си слагах крем по три пъти на ден а сега от както се е родило бебето успях да си сложа два пъти, в 15 дена…

Не, че нещо може да оправдае това безхаберие за себе си, но поне ме утешава мисълта, че е временно, че сега наистина бебето е приоритет, че дефакто сме в най-сложния период-когато свикваме един с друг. Сега не мога да мисля за външен вид, прически или диета и да се слагам във форма, сега главната цел в живота ми е да имам кърма за да мога да му дам на това малко беззащитно същество свястно хранене.

Казваха ми, че повечето бебета предпочитат биберон пред гърдата, защото им идва по-лесно и им е по-сладко, но моето е точно обратното, иска гърда и биберона го приема само в краен случай, и след като се е убедил собственоръчно, че в гърдите вече няма нищо и то приема малко и винаги протестирайки и правейки многозначителни физиономиики на неодобрение…

Освен това моите сили още са доста ограничени, анемията продължава да ми разказва играта а съчетана с безсъние, нередовно хранене (нямам време и да ям понякога), умора и т.н. просто не остават сили и желание за друго освен за най-важното и задължителното-бебето!

Но пък да ви кажа честно, всичко това после го компенсира усмивчицата на малката топчица :))))) Толкова е сладък и чаровен…понякога прави такива смешни физиономиики, така върти очичките и устичката, че просто се разтапяме :))) Можем да стоим и да го гледаме буквално с часове. А и той понякога не иска да спи и като го гушкам ме гледа и той без да отмества поглед.

Толкова се заричах преди, как няма да го глезя, как ще го държа под строй и какво ли не…Никога повече няма да се заричам за нищо!!! Не мога да не го гушкам всеки път като поиска, нито да го оставям винаги в кошчето, не мога да правя или не правя нещо което на него не му харесва…
Това което мога е да го държа в ръце с часове и да го гледам дори докато спи. Понякога го взимам в леглото уж само да го спотля след баня или ако хълца и го гушкам да спи в мен…

Беатриз протестира, иска да го слагам в средата да може и тя да го гушка, но ме е страх да не заспим и да го задушим с някакво движение и за това искам да го държа само аз в поза удобна на него.

Истината е, че прекалявам… Дори когато Беатриз го вземе в ръце съм нащрек или когато ми каже да легна да почина няколко часа, че тя ще го наглежда и ако се събуди ще го храни и преобува, не мога да се отпусна…Някак си имам нуждата да контролирам всичко, дори тя да го обува и т.н. аз винаги искам да съм там и да наблюдавам.

Говорих с няколко приятелки които са били майки, и повечето потвърдиха, че са се чувствали по същия начин когато партньорите им мъже или жени, са се опитвали да се грижат за децата. Някой са убедени дори, че жените така отказваме другите родители, предимно мъже, да взимат активно участие в отглеждането на малките дори когато те имат инициатива, въпреки, че после се оплакваме от прекалено малко помощ. Замислих се…твърде много логика има в това а и виждам себе си как действам…

А иначе вече започваме малко по малко да излизаме на кратки разходки с Велик. Дори вече започвам да ходя на работа за по 3-4 часа (вчера за пръв път). Проблема на излизанията е, че все още не съм организирана и докато облека детето, приготвя количката, чантата-да не липства нищо което може да ни потрябва, сложа каишката на Патра, облека се мене, нареша се и т.н. той се събуди отново, отново хранене и преобуване (винаги след ядене следва смяна на памперс) после пак количката, чантата, Патра, аз…та докато се наканим да излезем за една разходка от 15 минути, не мога да ходя повече все още дърпат конци и какво ли не, се приготвяме по 2 часа…

Така горе долу е ежедневието на една майка с малко бебе , предполагам, че много от вас ако сте минали през това ще се познаете в разказа ми, други ще ме критикуват и ще мислят, че действам неправилно,че се превръщам в типичната повлекана чиято единствена тема за разговор са памперсите и млякото на детето, как яло и как уригнало… което сигурно е така в много отношения, но просто нямам контрол над ситуацията а и казано честно съм щастлива с тези ми тривиални проблеми, с малкото ми слънце и даже със занемарената ми физиономия в огледалото:)))))

Снимки

ето меее :)


на 4-тия ден от раждането


с любимото му тете


тук го гушка дядо му Хесус


в отделението за бебета


с баба си


Моето слънце

Велик е вече при нас

Велик се роди в сряда на 29 септември в 15:00 след обяд. Тежа 5 250 кг и дойде с цезарово сечение след 38 часа контракции.
Много е сладък, топчест и миличък! Най-сладкото бебе на света, всички сме влюбени до уши в него и моментите в които е буден и може да се гушка са най-дискутираните :) Макар, че аз покрай кърменето имам най-голям достъп до него и се чувствам щастливка.


Раждането беше тежко, дълго и болезнено и само съгласието на лекарите накрая да ми направят операция ме успокои.

Предния вторник 28-ми отидох на рутинна проверка при акушерката ми, когато бяха минали 4 дена от предвидената дата за раждане. Бях много зле последните две седмици но понеже се проточи много след изтичането на тапата, си мислех, че е нещо нормално да съм така накрая.

Акушерката се уплаши от високото ми кръвно и ме прати веднага при лекарката, тя ме прегледа, направи видеозон на бебето и видя, че и той е с много малко останала течност и ме изпратиха по спешност в бърза помощ да се провокира раждане.

Без подготовка от никакъв вид, се оказахме в болницата и веднага започнаха да ми слагат медикаменти за провокиране на контракции. Така започна малкия ни частен АД на мен и на Беатриз...Казвам за двете, защото ако само мен ме болеше, тя беше до мене през цялото време с мен и опитвайки всячески да ме облекчи. От опит знам, че понякога боли повече да гледаш безпомощен как страда някой друг.

Беше невероятно, че издържа на всичко което ми правиха при положение, че тя като види капка кръв припада. Но се държа и дори помага и участва всячески във всичко.

Над 20 часа преминах с разкритие от 8-9 см и детето без води, но просто не можеше да спадне в канала и да се роди. Когато се видя колко е тежал им стана ясно на всички защо, просто няма как да се побере това голямо дете там...А настояваха да го родя по естествен път...Накрая Беатриз се развика на лекарките, че това са средновековни мъчения, че или ми правят операция или ще ги съди...те я упрекнаха, че така не ми помага и че те имат заповед да избягват до краен случай операциите....общо взето трябваше да се изпокараме и да ме измъчат до крайност за да ме пратят в операционната.

Започнаха да ми слагат епидурална упойка и уж облекчи малко...Казвам започнаха, защото не беше веднъж, нито два пъти, нито дори три пъти дето ми дупчиха гръбначния стълб...4 опита през тези незабравими 38 часа...Явно или не ми уцелваха дозата, или просто аз имам проблем и не ми действат този тип упойки, или понеже бебето беше много голямо и притискаше та не се получаваше...никой не знае защо, но не ми подейства дори радиалната упойка- упойка която се ползва за операции а не за раждане, и се наложи да ме приспят с пълна упойка.


Но мина и замина, събудих се в един коридор , водеха ме към залата за събуждане и ми изникна едно подобие на сън-спомен или нещо което не можех да определя дали е било истина или сън. Виждах Беатриз прегърнала едно вързопче и тичайки покрай мен да ми го покаже преди да ме откарат...Оказа, се че е истина и тогава за пръв път съм видяла сина си...


После го видях чак след два дена...Невероятно тежко е да не можеш да си видиш детето което си родила току що!!! Майка и Беатриз ми донасяха снимки и видео непрекъснато и непрекъснато си ги гледах, но въпреки това е тежко.


Аз излязох добре от упойката, но се оказа, че имам загуба на кръв и много силна анемия, плюс сериозно изтощение от раждането, защото въпреки, че накрая го извадиха с цезарово сечение, никой не оспорва, че съм минала истинско раждане...

Та сложиха ме на системи и то няколко а детето го задържаха в неонатология и той също имаше своите проблеми.

Роди се много голям и явно това също не е много добро. Тези деца, които са толкова големи често имат липса на глюкоза-това което ми беше на мен в излишък през бременността. Имат нужда от повече храна от колкото им достига за да се регулират и за дова го задържаха долу него, за да контролират храната която му достига и нивото на глюкозата.

След втория ден ми свалиха системите, поне постоянните и ме сваляха долу при него с инвалидна количка , още нямах сили да ходя, на всеки 3 часа да се опитвах да го кърмя. Постепенно започнах да се подобрявам и да слизам сама а той се оправи и даже го изписаха преди мен и ми го качиха в моята стая.

Вчера ни изписаха и двамата и сега сме в къщи, където също ще продължим да се възстановяваме, поне аз. На Велик единственото указание от лекарите е никога да не остава гладен и винаги да му предлагам биберон с храна след кърменето за всеки случай. Аз съм малко по-тежък случай. Още ме боли корем, ходя внимателно и анемията ме държи постоянно замаяна, но съм безкрайно по-добре и дори мисля скоро да почна да хода на работа. Е, няма да е веднага...


Заключението: след толкова процедури за инсеминации, след сравнително тежка бременност, и след ужасно и отвратително раждане...когато видях личицето на Велик си дадох сметка, че за него бих минала не веднъж а сто пъти през това, че и повече, бих страдала и бих изтезавала, бих умряла и бих убивала...Само за тези очички... Всичко си струва и е малко!!!!..........

Снимки ще сложа утре, сега нямам повече сили а и времето ми е все по-скъпо :))))