Да живееш с бебе

Една седмица от както сме в къщи и вече започваме да свикваме един с друг и да се настройваме за бъдещия ни съвместен живот. Започвам да познавам по физиономията която прави дали само мрънка на сън или наистина ще се събуди, по начина по който спира да яде дали иска само почивка или да му махна този биберон от погледа...

Целия ми живот се върти около него и това да е добре той. Понякога имам параноични състояния когато виждам всякакви неща които могат да му се случат и изпадам в паника, друг път ставам по сто пъти на нощта , дори когато той спи, за да проверявам дали диша…Както се казва „никога да не ти се случва това което мисли майката”!!!!

Когато го гушне някой от купищата роднини и приятели които се изнизаха да го видят тая седмица, и го държи свит или в поза в която ми се струва, че ще го изпусне и ще падне, стоя на тръни докато не го оставят… Тука е едва ли не задължително всеки който дойде да вземе бебето в ръце а аз понякога страдам от това но пък и не мога да откажа, достатъчно ми се носи славата на странна…

Усещам как съм се занемарила себе си до краен предел, понякога си давам сметка, че не съм смогнала да си измия зъбите до 12 часа, а сега видях, че са започнали да ми се появяват стрий на корема, сега когато спада…Цялата бременност издържах без една стрия и то при положение, че имах ОГРОМЕН корем (като за бебе от 5 250…) и сега, когато точно обратното корема спада, сега ще се изпусна и ще ми се появят стрий? Ами да, логично е…аз преди си слагах крем по три пъти на ден а сега от както се е родило бебето успях да си сложа два пъти, в 15 дена…

Не, че нещо може да оправдае това безхаберие за себе си, но поне ме утешава мисълта, че е временно, че сега наистина бебето е приоритет, че дефакто сме в най-сложния период-когато свикваме един с друг. Сега не мога да мисля за външен вид, прически или диета и да се слагам във форма, сега главната цел в живота ми е да имам кърма за да мога да му дам на това малко беззащитно същество свястно хранене.

Казваха ми, че повечето бебета предпочитат биберон пред гърдата, защото им идва по-лесно и им е по-сладко, но моето е точно обратното, иска гърда и биберона го приема само в краен случай, и след като се е убедил собственоръчно, че в гърдите вече няма нищо и то приема малко и винаги протестирайки и правейки многозначителни физиономиики на неодобрение…

Освен това моите сили още са доста ограничени, анемията продължава да ми разказва играта а съчетана с безсъние, нередовно хранене (нямам време и да ям понякога), умора и т.н. просто не остават сили и желание за друго освен за най-важното и задължителното-бебето!

Но пък да ви кажа честно, всичко това после го компенсира усмивчицата на малката топчица :))))) Толкова е сладък и чаровен…понякога прави такива смешни физиономиики, така върти очичките и устичката, че просто се разтапяме :))) Можем да стоим и да го гледаме буквално с часове. А и той понякога не иска да спи и като го гушкам ме гледа и той без да отмества поглед.

Толкова се заричах преди, как няма да го глезя, как ще го държа под строй и какво ли не…Никога повече няма да се заричам за нищо!!! Не мога да не го гушкам всеки път като поиска, нито да го оставям винаги в кошчето, не мога да правя или не правя нещо което на него не му харесва…
Това което мога е да го държа в ръце с часове и да го гледам дори докато спи. Понякога го взимам в леглото уж само да го спотля след баня или ако хълца и го гушкам да спи в мен…

Беатриз протестира, иска да го слагам в средата да може и тя да го гушка, но ме е страх да не заспим и да го задушим с някакво движение и за това искам да го държа само аз в поза удобна на него.

Истината е, че прекалявам… Дори когато Беатриз го вземе в ръце съм нащрек или когато ми каже да легна да почина няколко часа, че тя ще го наглежда и ако се събуди ще го храни и преобува, не мога да се отпусна…Някак си имам нуждата да контролирам всичко, дори тя да го обува и т.н. аз винаги искам да съм там и да наблюдавам.

Говорих с няколко приятелки които са били майки, и повечето потвърдиха, че са се чувствали по същия начин когато партньорите им мъже или жени, са се опитвали да се грижат за децата. Някой са убедени дори, че жените така отказваме другите родители, предимно мъже, да взимат активно участие в отглеждането на малките дори когато те имат инициатива, въпреки, че после се оплакваме от прекалено малко помощ. Замислих се…твърде много логика има в това а и виждам себе си как действам…

А иначе вече започваме малко по малко да излизаме на кратки разходки с Велик. Дори вече започвам да ходя на работа за по 3-4 часа (вчера за пръв път). Проблема на излизанията е, че все още не съм организирана и докато облека детето, приготвя количката, чантата-да не липства нищо което може да ни потрябва, сложа каишката на Патра, облека се мене, нареша се и т.н. той се събуди отново, отново хранене и преобуване (винаги след ядене следва смяна на памперс) после пак количката, чантата, Патра, аз…та докато се наканим да излезем за една разходка от 15 минути, не мога да ходя повече все още дърпат конци и какво ли не, се приготвяме по 2 часа…

Така горе долу е ежедневието на една майка с малко бебе , предполагам, че много от вас ако сте минали през това ще се познаете в разказа ми, други ще ме критикуват и ще мислят, че действам неправилно,че се превръщам в типичната повлекана чиято единствена тема за разговор са памперсите и млякото на детето, как яло и как уригнало… което сигурно е така в много отношения, но просто нямам контрол над ситуацията а и казано честно съм щастлива с тези ми тривиални проблеми, с малкото ми слънце и даже със занемарената ми физиономия в огледалото:)))))

Снимки

ето меее :)


на 4-тия ден от раждането


с любимото му тете


тук го гушка дядо му Хесус


в отделението за бебета


с баба си


Моето слънце

Велик е вече при нас

Велик се роди в сряда на 29 септември в 15:00 след обяд. Тежа 5 250 кг и дойде с цезарово сечение след 38 часа контракции.
Много е сладък, топчест и миличък! Най-сладкото бебе на света, всички сме влюбени до уши в него и моментите в които е буден и може да се гушка са най-дискутираните :) Макар, че аз покрай кърменето имам най-голям достъп до него и се чувствам щастливка.


Раждането беше тежко, дълго и болезнено и само съгласието на лекарите накрая да ми направят операция ме успокои.

Предния вторник 28-ми отидох на рутинна проверка при акушерката ми, когато бяха минали 4 дена от предвидената дата за раждане. Бях много зле последните две седмици но понеже се проточи много след изтичането на тапата, си мислех, че е нещо нормално да съм така накрая.

Акушерката се уплаши от високото ми кръвно и ме прати веднага при лекарката, тя ме прегледа, направи видеозон на бебето и видя, че и той е с много малко останала течност и ме изпратиха по спешност в бърза помощ да се провокира раждане.

Без подготовка от никакъв вид, се оказахме в болницата и веднага започнаха да ми слагат медикаменти за провокиране на контракции. Така започна малкия ни частен АД на мен и на Беатриз...Казвам за двете, защото ако само мен ме болеше, тя беше до мене през цялото време с мен и опитвайки всячески да ме облекчи. От опит знам, че понякога боли повече да гледаш безпомощен как страда някой друг.

Беше невероятно, че издържа на всичко което ми правиха при положение, че тя като види капка кръв припада. Но се държа и дори помага и участва всячески във всичко.

Над 20 часа преминах с разкритие от 8-9 см и детето без води, но просто не можеше да спадне в канала и да се роди. Когато се видя колко е тежал им стана ясно на всички защо, просто няма как да се побере това голямо дете там...А настояваха да го родя по естествен път...Накрая Беатриз се развика на лекарките, че това са средновековни мъчения, че или ми правят операция или ще ги съди...те я упрекнаха, че така не ми помага и че те имат заповед да избягват до краен случай операциите....общо взето трябваше да се изпокараме и да ме измъчат до крайност за да ме пратят в операционната.

Започнаха да ми слагат епидурална упойка и уж облекчи малко...Казвам започнаха, защото не беше веднъж, нито два пъти, нито дори три пъти дето ми дупчиха гръбначния стълб...4 опита през тези незабравими 38 часа...Явно или не ми уцелваха дозата, или просто аз имам проблем и не ми действат този тип упойки, или понеже бебето беше много голямо и притискаше та не се получаваше...никой не знае защо, но не ми подейства дори радиалната упойка- упойка която се ползва за операции а не за раждане, и се наложи да ме приспят с пълна упойка.


Но мина и замина, събудих се в един коридор , водеха ме към залата за събуждане и ми изникна едно подобие на сън-спомен или нещо което не можех да определя дали е било истина или сън. Виждах Беатриз прегърнала едно вързопче и тичайки покрай мен да ми го покаже преди да ме откарат...Оказа, се че е истина и тогава за пръв път съм видяла сина си...


После го видях чак след два дена...Невероятно тежко е да не можеш да си видиш детето което си родила току що!!! Майка и Беатриз ми донасяха снимки и видео непрекъснато и непрекъснато си ги гледах, но въпреки това е тежко.


Аз излязох добре от упойката, но се оказа, че имам загуба на кръв и много силна анемия, плюс сериозно изтощение от раждането, защото въпреки, че накрая го извадиха с цезарово сечение, никой не оспорва, че съм минала истинско раждане...

Та сложиха ме на системи и то няколко а детето го задържаха в неонатология и той също имаше своите проблеми.

Роди се много голям и явно това също не е много добро. Тези деца, които са толкова големи често имат липса на глюкоза-това което ми беше на мен в излишък през бременността. Имат нужда от повече храна от колкото им достига за да се регулират и за дова го задържаха долу него, за да контролират храната която му достига и нивото на глюкозата.

След втория ден ми свалиха системите, поне постоянните и ме сваляха долу при него с инвалидна количка , още нямах сили да ходя, на всеки 3 часа да се опитвах да го кърмя. Постепенно започнах да се подобрявам и да слизам сама а той се оправи и даже го изписаха преди мен и ми го качиха в моята стая.

Вчера ни изписаха и двамата и сега сме в къщи, където също ще продължим да се възстановяваме, поне аз. На Велик единственото указание от лекарите е никога да не остава гладен и винаги да му предлагам биберон с храна след кърменето за всеки случай. Аз съм малко по-тежък случай. Още ме боли корем, ходя внимателно и анемията ме държи постоянно замаяна, но съм безкрайно по-добре и дори мисля скоро да почна да хода на работа. Е, няма да е веднага...


Заключението: след толкова процедури за инсеминации, след сравнително тежка бременност, и след ужасно и отвратително раждане...когато видях личицето на Велик си дадох сметка, че за него бих минала не веднъж а сто пъти през това, че и повече, бих страдала и бих изтезавала, бих умряла и бих убивала...Само за тези очички... Всичко си струва и е малко!!!!..........

Снимки ще сложа утре, сега нямам повече сили а и времето ми е все по-скъпо :))))

На края

Вече сме на края и от две седмици очакваме появяването на Велик всеки момент. Той обаче явно си има свои планове за това кога да дойде.

Последните дни на бременността са от най-тежките, поне за мен.
Тапата изпадна още преди две седмици и от миналата неделя когато даже ходихме до болницата защото се притеснихме от едно кръвотечение което не очаквахме. Оказа се, че е било нормално да се кърви по малко при започване на разкритие...

Казаха да ходим в болницата само ако има контракции на всеки 5 минути или изтекат водите, останалото, като леки и непостоянни контракции (каквито имам аз) не са симптом за раждане. Така, че още чакаме.

От друга страна ми казаха, че по логика, след изпадането на тапата, следва скоро раждането, но ето, две седмици вече след като изпадна и аз съм с разкритие а детето още не идва. Просто не може да се съди по това как е било при други, защото явно всяко раждане си е индивидуално.

Най-ми липства плуването, вече не мога да го правя заради липсата на тапа която да защитава бебето от инфекции, така че останах и без това дребно удоволствие. Във водата беше единственото място където се движех спокойно и се чувствах лека и на воля.

Нищо, вече няма просто на къде да се удължава всичко това. Предвидената дата за раждането беше 24-ти и ето , че почти дойде :) Остава малко и добре или зле ще издържа.

С другата майка на Велик се разбираме повече от чудесно. Помага ми много и се грижи всячески за мен и детето. Вярно, че ситуацията в която се намираме сега не е идеалната , но сме решени да се разбираме и да си помагаме винаги за доброто на детето ни заради самите нас, които винаги си бяхме много близки и продължаваме да сме такива.

Ако не можахме да сме пример за идеално семейство, то ще направим всичко възможно да сме пример за идеално отношение след раздяла.

Дефакто раздялата , физическата, няма да е скоро но дори когато дойде ще правим всичко възможно да продължаваме така. Спокойна и щастлива съм, и защото ние нямаме типичните проблеми на разделените двойки които не могат да се гледат и само бълват змий и гущери един към друг. Ние напротив, ходим хванати за ръце, прегръщаме се и спим в едно легло, мислим една за друга и как да си помогнем взаимно в живота...

Общо взето хората са в шок защото не са свикнали да виждат такива разделени двойки. Но за нас е единствения възможен вариант, не сме се намразили, нито сме спрели да се обичаме, просто минаваме на друг етап в нашите отношения и даже съм доволна от развитието, мисля, че е добро за двете ни.

Ако не ставаше дума за раздяла чак бих казала „дай боже всекиму”, безспорно е по-добре да не се разделя човек ,но ако все пак се наложи нека е по този начин!

Та така, надявам се много скоро да мога да се похваля със синчето ни :)

9-ти месец

Вече сме в 38-ма седмица и корема както можете да видите става неудържим :)
Последните дни и седмици са тежко от гледна точка на теглото, болките в глезените и гърба...тежест и всеобщо неразположение са нещо нормално. Установих и че не мога да говоря дълго време без да се задъхам, да не говорим за друго действие, уморявам се веднага. Нищо, сега е ред за почивка и пазене.

Беатриз се държи много добре с мене, да не кажа идеално. Прави масажи на краката сутрин и вечер, слага крем на корема и ми сервира и от сервира, кара ме на плуване всеки ден, донася ми всичко което ми се прииска и т.н. и т.н....

Любовницата я държи на разстояние и се съобразява с мен, казано честно не мога да се оплача от отношението и, ако продължаваме така съвместното съжителство няма да е трудно.

От около две седмици имам по малко контракции, леки и непостоянни, но достатъчно като да си дам сметка, че това е контракция. Днес изхвърлих тапата на матката, и говорих с акушерката, успокои ме, че това е нещо нормално и не е признак на раждане, просто трябва да съм нащрек и да внимавам за честотата на контракциите. Препоръча и да почивам активно и да спя следобеден сън, нещо което и без да ми каже правя отдавна :))

Резултатите от изследванията ми са дори, нямам никакви инфекции и никакви бактерии които могат да се предадат с раждането, нито никакви други неща. Кръвните проби са добре, с малко завишена глюкоза и малко анемия , но като цяло добре и без проблем.

Беатриз се шашна сериозно от изхвърлянето на тапата и цял ден ми звъни през 5 минути да види дали съм добре и как върви всичко. Днес май за пръв път си даде сметка, че бебето е нещо което идва ВЕЧЕ. По някога си мисля, че тя е като малко дете...Аз си мислех, че съм с 40 годишна сериозна жена а се оказа, че имам 15 годишно пубертетче....

Още един урок от живота- Възрастта не гарантира зрялост!

Аз иначе съм готова за раждането физически и психически. Силна съм духом и все по-изпълнена с оптимизъм! От доста време насам не страдам и не се ядосвам за нищо и само наблюдавам събитията без да допускам да ме афектира нищо.

Много скоро бебето ще е с нас и...нямам търпение :)))))

Разсъждения

Сега когато всичко се обърна с краката нагоре, не остава друго освен да седнем и да обмислим стратегии за бъдещето и настоящето...

Говорихме много и стигнахме до заключението, че не можем нито искаме да се разделим сега, нито дори скоро, което ни поставя в ситуацията да продължаваме да живеем заедно още доста. Не само по финансови причини, а и заради удобството на това да сме заедно в отглеждането на детето поне докато премине първите няколко месеца и е стабилизира. Ако живеем всяка на отделно място ще е по-трудно да сме и двете с бебето а поне докато го кърмя трябва задължително да е с мен през цялото време, следователно просто нямаме избор.

За целта трябва да се разбираме както до сега и казано честно това няма да е трудно, винаги сме се разбирали идеално, сега въпреки всичко не е различно.

Може би именно това идеално разбирателство би трябвало да ми беше подсказало още преди време, че връзката ни колкото и идеална да изглежда е по-скоро на друго ниво...

Да, като сестри сме, като души близнаци, разбираме се с половин поглед, поглеждам я и и чета мислите и тя моите, знаем си...не кътните зъби а и мъдреците сигурно, обичаме се много и много дълбоко, дори сега, след всички тези събития, не сме престанали да се обичаме, и тя ми го казва, и аз, а и го виждам и го усещам...

Друг е въпроса, че също е истина, че физическото привличане между нас отдавна го няма- Lesbian bed death...Това също трябва да го призная. Колкото повече мисля, толкова повече стигам до заключението, че това което се случва е за добро. Истината е, че ние никога нямаше да съберем сили да се разделим и да си търсим щастието някъде с други хора, именно защото това разбирателство между нас ни задържаше, въпреки липсите които е имало винаги нашето семейство...

Освен това има и друго нещо, вярно, че страдах доста тези дни и се измъчвах от ревност и страхове за бъдещето, от разочарование и болка от наранената гордост...Казват , че момента беше неподходящ, че Беатриз трябваше да се въздържа докато родя...Да, но може да е точно обратното. Давам си сметка, че ако сега не бях бременна и нямах това съкровище вътре в мен и съзнанието , че заради него трябва да се държа, със сигурност бих рухнала и бих го изживяла много по-тежко.

Сега се държа а и казано честно съм много по-спокойна от колкото при която и да е раздяла която съм изживявала. Имала съм къде къде по-болезнени раздели с хора с които не съм имала и една хилядна от това което имаме с Беатриз....Изглежда нелогично но е факт. Не страдам и дори имам способността да гледам трезво на нещата и дори, ДОРИ имам способността да се зарадвам за Беатриз...

Невероятно но факт!

Сега, трябва да призная, че преминах през доста етапи. Имах момент когато исках да им се случат и на двете куп нещастия, когато и казвах, че ще платят скъпо това което ми направиха...После се замислих как бих се почувствала ако наистина им се случи нещо наистина гадно и си дадох сметка, че изобщо не искам това. За Беатриз в никакъв случай, но дори за любовницата и. Не искам да им се случва нищо лошо и на Беатриз специално и желая само добро!

Тя е която беше до мен толкова години поддържайки ме във всичко и помагайки ми, подкрепяйки ме и обичайки ме. Тя ми беше верен партньор до сега и макар за напред да не сме вече това което бяхме, ще продължаваме да бъдем партньори в отглеждането на детето ни и не само.

Не само, че тепърва трябва да живеем заедно още доста време, а и след това, Беатриз винаги ще бъде Беатриз за мен и за детето ни другата му майка....
Ако тя е щастлива с друга жена аз няма да съм тая която да и разваля щастието, не искам просто...

Освен това за мен самата може да е по-добре така също. Ако остана с една жена насила, една жена която не ме обича вече като жена а само като приятел. Ако остана насила и я задушавам със заплахи и изнудване, скоро ще дойде деня когато не само, че няма да остане приятелство между нас а и ще се намразим истински и дълбоко, както става с много двойки които познавам...

Не! Аз ще я оставя да живее и също ще гледам напред към бъдещето, където кой знае, един ден може също да срещна много по-съвместима с мен жена и да създадем наистина здраво семейство базирано на повече неща от които имахме с Беатриз...

Макар, че тя повдигна много летвата...

За сега само мисля и ще мисля за детето ми и за настоящето. На Беатриз и желая късмет, макар, че най-вероятно няма да е с тази жена заради която ме нарани толкова, сигурна съм в това. Първо защото усещам как нещата между тях започват да охладняват и второ защото човек способен на това което направи тази не е препоръчително да ти е партньор в живота. А сигурно и другата си е помислила същото за Беатриз. Поне аз бих се замислила какво да очаквам от някой който си оставя бременна жена и тръгва, както и обратното...
Та тяхната история я усещам как скоро ще приключи и по-добре!

Не, че очаквам Беатриз да се върне при мен! Веднъж отворена бутилката на духа няма смисъл повече, просто искам нещо по-добро за нея базирано не на такава негативна енергия която са набрали те до сега.

Съжителството ни до сега не се е променило, живеем много добре една с друга, направихме някой уговорки като да се уважаваме една друга и любовницата и да не се обажда в къщи, нито да чатят от вкъщи или поне когато аз съм тук. Вече го прави само и единствено от работата и, и когато ме няма. Аз също няма да чатя когато Беатриз е в къщи и няма да си сипваме сол в раните...Поне докато живеем заедно ще се съобразяваме една с друга.



Проблема е друг сега, всички роднини, приятели...Малко по малко започнахме да казваме на хората това което ни се е случило...Много е неприятно да трябва да се обяснява сто пъти на всеки поотделно за ситуацията...Другото неприятно е, че всичките ни приятели са общи и хората се чувстват неудобно виждайки се с една от нас, защото мислят, че другата може да помисли, че се говори за нея...Има такива моменти и е много неприятно.

Колкото до любовницата, тя живее в друг град и до сега са се виждали два уикенда с жена ми, останалото е чат и смс-и...Не е някакво постоянно присъствие в живота ни но е фактор...За мен е голямо облекчение факта, че не се налага да я виждам или да я познавам...ако живееше близо щеше да е много по-непоносимо, може би дори нямаше да е възможно да продължим да живеем заедно...

Сега, единственото с което ще трябва да свикна е, че Беатриз ще изчезва от време на време за един-два дена, и че ще знам къде отива...Останалото ще бъде съвместно съжителство и заедно отглеждане на детето ни. До сега също сме така, дори се прегръщаме и още спим в едно и също легло, нещо което няма да се промени и за напред. Истината е, че за сега няма никаква друга промяна в отношенията ни, с изключение на това, че знаем на къде отиват нещата.

Има неща от които ме боли, но трябва да призная, че Беатриз не ме изоставя, нито мен нито детето ни. Поема си отговорностите и се грижи за мен въпреки всичко.
Сега е на екскурзия с баща си но ми се обажда всеки ден няколко пъти и ми казва непрекъснато какво ми е купила, и на бебето, пита как сме... Когато се върне ще си вземе няколко дни за да е до мен в първите дни след раждането и по време на раждането също...

Много приятели ми казват непрекъснато, че може да се върне, че всичко ще се промени с идването на детето. Че се случва в много семейства...Истината е, че не само, че не вярвам да се върне а и не искам вече! Аз самата вече осъзнавам, че не искам да мисля за събиране с Беатриз а само за приятелство с нея.
Не бих могла да и вярвам никога вече като до сега, не бих могла да допусна да ме докосва и силно се съмнявам някога да се променя толкова, че да пея друга песен.


Скоро бях на среща с Акушерката която ми води бременността и говорихме и с нея за това което се случва. Исках да знам дали ако аз страдам, се отразява на бебето. Успокои ме, че то си е много добре там и не разбира нищо от случващото се.

Каза ми също, че това се случва с много, страшно много двойки по време на бременността. Това а и по-страшни неща. Много хора се отказват от отговорност и не искат бебето, други дори малтретират психически бременната...
Предимно хетеросексуални двойки и тя беше изумена да разбере, че жените също можем да правиме такива неща...

Ами да... жените можем да сме също толкова лоши като мъжете а понякога дори повече! Това ми срива до основи теориите, че жените сме друго нещо...Явно просто става дума за хора и ситуации. Дали са се подходящите фактори като да се извърши действието и пола тука няма никакво значение...

Общо взето ние се разделяме, но не е травмираща раздяла с крясъци и обиди, с „не искам да те виждам в живота” и подобни...Разделяме се емоционално но не и физически, за сега, и то се разделяме знаейки, че винаги ще сме една до друга подкрепяйки се и помагайки си, отглеждайки заедно детето си и уважавайки се една друга и дори уважавайки евентуалните ни бъдещи партньорки които ще се появят един ден...С изключение на тази която сега има Беатриз, би било прекалено да иска това от мен...


Та на фона на всичко това, искам да кажа, че като цяло съм много добре предвид обстоятелствата. Вървя усмихната по улиците и съм много спокойна, много по-спокойна от колкото се предполага. Имам подкрепата на много приятели, роднините ми са до мен както винаги, Беатриз е до мен също въпреки всичко, имам най-важното бебето ми....Аз съм един щастлив човек който започва нов етап в живота си :)))
Лошото е само , че новите етапи почти винаги се започват с малко тъга по старите такива...



И ще трябва да променя облика на този блог , след като вече не може да бъде това което беше когато го започнах...

Тихата вода...

В живота ми настъпи неочакван обрат…

Много ми е тежко да напиша това което ще последва, но… нещата които не могат да бъдат променени или избегнати е добре да се научим да ги приемаме...


Преди време писах за кризата която изживяваме с жена ми , а преди това и за това, че тя започна да флиртува със стари познати…


Е, наскоро разбрах, че един от тези флиртове са се превърнали в нещо повече…


Не искам да говоря за вина и нетолерантност, макар, че точно това чувствам… Чувствам се предадена и изоставена в най-тежкия момент…


Добре, едва ли има момент в който е добре да откриеш, че жена ти има паралелна връзка, но при всеки случай бременността е време когато очакваш и се нуждаеш най-много от подкрепа и обич…


Тези дни говорихме доста по темата и тя призна за тази “връзка”…Призна, че от три месеца говорят и се срещат, че чакала “подходящ момент” да ми го каже, но е факт, че е влюбена и т.н. и т.н, и т.н.….


Призна, че страстта между нас от нейна страна отдавна е минало, че дори детето е било последен и отчаян опит да спасим връзката ни…


Ако се вгледам много дълбоко в себе си, трябва да призная, че в мен също отдавна няма следа от страст към нея, но аз вярвах, искрено вярвах(!!!), че имаме други неща, много по-важни неща...


Ще продължим да живеем заедно докато можем да си позволим да се разделим, и докато детето ни се стабилизира... но от тук нататък ще бъдем… само две партньорки в отглеждането на детето ни и “приятелки”…


Казано честно изживявам един от най-тежките моменти в живота ми…


Но от друга страна не мога да не призная, че може би в друго време бих рухнала много повече от такова развитие, докато сега самата мисъл за бебето ми ме изпълва с желание за живот и оптимизъм… Само с едно ритниче той успява да ме накара да се усмихвам и да гледам ведро напред…


Повечето хора които ни познават не могат да повярват… Никой не може да повярва всъщност...нито дори аз... Никой, никога не е очаквал това от Беатриз… Изглеждаше, че ме обича повече от живота си, изглеждаше така сериозна и стабилна, и толкова... правеше за мен ТОЛКОВА неща… шoка е невероятен!!!


Тихата вода най-много носи!!!