Велик е вече при нас

Велик се роди в сряда на 29 септември в 15:00 след обяд. Тежа 5 250 кг и дойде с цезарово сечение след 38 часа контракции.
Много е сладък, топчест и миличък! Най-сладкото бебе на света, всички сме влюбени до уши в него и моментите в които е буден и може да се гушка са най-дискутираните :) Макар, че аз покрай кърменето имам най-голям достъп до него и се чувствам щастливка.


Раждането беше тежко, дълго и болезнено и само съгласието на лекарите накрая да ми направят операция ме успокои.

Предния вторник 28-ми отидох на рутинна проверка при акушерката ми, когато бяха минали 4 дена от предвидената дата за раждане. Бях много зле последните две седмици но понеже се проточи много след изтичането на тапата, си мислех, че е нещо нормално да съм така накрая.

Акушерката се уплаши от високото ми кръвно и ме прати веднага при лекарката, тя ме прегледа, направи видеозон на бебето и видя, че и той е с много малко останала течност и ме изпратиха по спешност в бърза помощ да се провокира раждане.

Без подготовка от никакъв вид, се оказахме в болницата и веднага започнаха да ми слагат медикаменти за провокиране на контракции. Така започна малкия ни частен АД на мен и на Беатриз...Казвам за двете, защото ако само мен ме болеше, тя беше до мене през цялото време с мен и опитвайки всячески да ме облекчи. От опит знам, че понякога боли повече да гледаш безпомощен как страда някой друг.

Беше невероятно, че издържа на всичко което ми правиха при положение, че тя като види капка кръв припада. Но се държа и дори помага и участва всячески във всичко.

Над 20 часа преминах с разкритие от 8-9 см и детето без води, но просто не можеше да спадне в канала и да се роди. Когато се видя колко е тежал им стана ясно на всички защо, просто няма как да се побере това голямо дете там...А настояваха да го родя по естествен път...Накрая Беатриз се развика на лекарките, че това са средновековни мъчения, че или ми правят операция или ще ги съди...те я упрекнаха, че така не ми помага и че те имат заповед да избягват до краен случай операциите....общо взето трябваше да се изпокараме и да ме измъчат до крайност за да ме пратят в операционната.

Започнаха да ми слагат епидурална упойка и уж облекчи малко...Казвам започнаха, защото не беше веднъж, нито два пъти, нито дори три пъти дето ми дупчиха гръбначния стълб...4 опита през тези незабравими 38 часа...Явно или не ми уцелваха дозата, или просто аз имам проблем и не ми действат този тип упойки, или понеже бебето беше много голямо и притискаше та не се получаваше...никой не знае защо, но не ми подейства дори радиалната упойка- упойка която се ползва за операции а не за раждане, и се наложи да ме приспят с пълна упойка.


Но мина и замина, събудих се в един коридор , водеха ме към залата за събуждане и ми изникна едно подобие на сън-спомен или нещо което не можех да определя дали е било истина или сън. Виждах Беатриз прегърнала едно вързопче и тичайки покрай мен да ми го покаже преди да ме откарат...Оказа, се че е истина и тогава за пръв път съм видяла сина си...


После го видях чак след два дена...Невероятно тежко е да не можеш да си видиш детето което си родила току що!!! Майка и Беатриз ми донасяха снимки и видео непрекъснато и непрекъснато си ги гледах, но въпреки това е тежко.


Аз излязох добре от упойката, но се оказа, че имам загуба на кръв и много силна анемия, плюс сериозно изтощение от раждането, защото въпреки, че накрая го извадиха с цезарово сечение, никой не оспорва, че съм минала истинско раждане...

Та сложиха ме на системи и то няколко а детето го задържаха в неонатология и той също имаше своите проблеми.

Роди се много голям и явно това също не е много добро. Тези деца, които са толкова големи често имат липса на глюкоза-това което ми беше на мен в излишък през бременността. Имат нужда от повече храна от колкото им достига за да се регулират и за дова го задържаха долу него, за да контролират храната която му достига и нивото на глюкозата.

След втория ден ми свалиха системите, поне постоянните и ме сваляха долу при него с инвалидна количка , още нямах сили да ходя, на всеки 3 часа да се опитвах да го кърмя. Постепенно започнах да се подобрявам и да слизам сама а той се оправи и даже го изписаха преди мен и ми го качиха в моята стая.

Вчера ни изписаха и двамата и сега сме в къщи, където също ще продължим да се възстановяваме, поне аз. На Велик единственото указание от лекарите е никога да не остава гладен и винаги да му предлагам биберон с храна след кърменето за всеки случай. Аз съм малко по-тежък случай. Още ме боли корем, ходя внимателно и анемията ме държи постоянно замаяна, но съм безкрайно по-добре и дори мисля скоро да почна да хода на работа. Е, няма да е веднага...


Заключението: след толкова процедури за инсеминации, след сравнително тежка бременност, и след ужасно и отвратително раждане...когато видях личицето на Велик си дадох сметка, че за него бих минала не веднъж а сто пъти през това, че и повече, бих страдала и бих изтезавала, бих умряла и бих убивала...Само за тези очички... Всичко си струва и е малко!!!!..........

Снимки ще сложа утре, сега нямам повече сили а и времето ми е все по-скъпо :))))