Ревността

Мислех, че съм превъзмогнала и надраснала ревностите, мислех, че никога няма да изпитвам такива примитивни емоции..Да обаче, тази седмица имах пристъп...

Ние винаги сме били много спокойни и двете и в това отношение не сме имали никога никакви проблеми. Нито една от нас не обича сцените на ревност, нито да ги прави, нито да ги търпи...Даже на мен лично, някои бивши са ми ставали противни само заради такива тъпи истерии, държане на сметки, или реване. С две думи мразя това и не само, че не го търпя а и до сега никога не съм натоварвала жена ми с подобни истерии, нито тя мене.

Дори напротив! Понякога сме говорили и сме били единодушни, че ако някога, някоя от нас има желание да бъде с друга жена, няма да има проблем стига да не допускаме увлечението да разруши това което сме изградили. Винаги сме казвали, че семейството ни е свещено, ние двете, котките и кучето ни, и детето което чакаме, но това не означава, че ако някога имаме желание и това няма да нарани другата не можем да пробваме други неща.

Макар, че никога до сега не се възползвахме от това право което сме си дали(не сме имали това желание), за нас е достатъчно да знаем, че съществува тази възможност за да не се чувстваме задушени. Както казва жена ми „ Може в къщи да се чувстваш прекрасно и да обожаваш да си седиш у дома, но то е защото можеш да излезеш в момента в който поискаш, ако обаче те заключат или ти забранят да излизаш, стоенето в къщи вече няма да е удоволствие а затвор и единствено ще искаш да избягаш!” Нещо с което съм съгласна сто процента!

Жена ми откри стара позната с която не беше контактувала от години и естествено прекараха целия следобед и цяла вечер говорейки в скаип, и аз без да мога да го контролирам изпитвах ревност!

Опитвайки да мисля рационално, си давам сметка че това се дължи на собственото ми чувство на несигурност в тоя момент.

Осъзнавам, че от много време не мога да дам на жена ми неща които са нужни на всеки човек, като свестен секс например...

Първите месеци заради риска от аборт, всеки път когато ме пипнеше започвах да кървя...Сега вече по принцип можем , но внимаваме също, освен това вече съм като топка, тежка, подути крайници, нервна, уморявам се бързо , както и да застана ми е неудобно...Чак ми става обяснимо защо някои хора изневеряват когато жените им са бременни...

Жена ми не се оплаква, дори напротив. Милата не само, че не ме вижда дебела и трудноподвижна а даже ми казва, че ме харесва и желае повече от всякога, желание на което аз не мога да задоволя...Предполагам, че заради това се чувствам така ненужна и изпитвам страх...

Беатриз твърди, че никога не съм била по–хубава от сега, именно в момента в който аз се чувствам грозна и отвратителна. Искаше да си оперира очите за да спре да носи очила, аз никога няма да го позволя! :)

Много се срамувам от това което изпитах, много се срамувам, че опитах да се въздържа да коментирам а не можах...
Уж отидох да си легна и я оставих да си говори с тази приятелка, а не можах да заспя и докато не дойде си представях какво ли не. Когато дойде в спалнята изпаднах в плач и и стегнах един скандал...

Аз, която именно говори с часове с много приятели и познати и Беатриз никога не ми е казаа и половин дума, аз която винаги казвах, че това е което май-много мразя...Аз която твърдя винаги, че вратата трябва да е отворена за да знаеш, че човека е с теб не защото не може да си тръгне а защото иска да остане...Аз стегнах скандал от ревност!!!...Тогава всеки е потенциално податлив на това...

На другия ден ходех със слънчеви очила да крия торбичките-това спечелих от цялата работа... Извиних се и се оправдах с хормоните...

Жена ми е най-прекрасния човек на света и не само, че ме търпи, разбира, и подкрепя винаги. Не само, че не се сърди, нещо което аз със сигурност щях да направя(!), а и ме извинява тя самата и се чувства виновна задето не може да сподели повече от тежестта на бременността. Макар, че ако питате мен, тя може да няма подути крака и да не и се вие свят, но не търпи по-малко! Тя ме търпи мене с всичките ми настроения и пристъпи, старае се максимално да ме кара и докарва винаги когато може и когато не може се чувства зле, че не е могла да ме облекчи...

И да каже после някой, че бременността не я търпиме и двете по равно...

Хормоните може да са допринесли, но главния виновник беше собствената ми несигурност! Това е ревността всъщност, когато осъзнаеш собственото си несъвършенство, собствената ти слабост и недостатъци...Тогава се ревнува и тогава се обсебва, тогава се правят сцени и се обвинява другия...Никога вече няма да се дам на тези чувства!

Остава ни почти 4 месеца бременност и още един-два възстановяване, щом стигнахме до тук, ще издържим и на остатъка!

Но мисля, че е много важно да сме наясно с това което се случва с нас за да можем да противодействаме и да реагираме навреме.